Размивам с устни потното стъкло.
Дъждът ми смигва отдалеко.
Не му се смея – пиша му писмо,
но все излизам от полето.
И все кривя въпросите си трудни
с дъха си ги обвивам във мъгла.
Изпращам му внезапни мълнии
да му попеят през нощта.
Да ги изсипе над земята суха
написал своя отговор с вода.
От капките да пия с топли устни,
от извора на мъдростта.
Защото този дъжд е мъдър,
след моите писма въздушни.
Намерил е дъхът ми бодър,
и най-накрая ми го връща.