автор: sashtata

Изстрелях минутата.
Мисълта-катапулт я запрати далече, далече…
Прескочих времето като досадна ограда
и ето ме вече отвъд.
Няма те…
Каква съм наивница!
Как съм очаквала точно сега
и ти
да прескочиш оградата?!
Големи сме.
Не става така.
Години се низаха
и къртиха малко по малко от нас.
Като вълни се разбиват в нозете ми
досадни, натрапени истини,
отмиват илюзии,
дързостта укротяват,
надявайки на душата ми
хомот след хомот…
И тогава видях я! -
оная малка, декоративна подкова,
която ти
ми подари преди време,
а аз…
я наредих на витрината…
Какво прави тук?…
Изведнъж всичко разбрах.
Наведох се,
бързо я метнах зад гръб
и хукнах
нататък, нататък, нататък…
А зад мен
витрини трошат се със трясък…