автор: CHARLY

Стъклена чаша.
Кристал
интензивно докосвам...
Пищи!
С тонове пастелни,
без посока,
маслени тупфи
в движение...
лъчи...
Заслушвам се в багрите,
в дъгата от звуци
на партитура -
Дебюси...
Феерия от тонове
фантазия на четката -
палитра -
Моне...
Не ги отделям,
а ги смесвам,
разбърквам ги в дълбочина.
Душата си дарявам
и те я осветяват!
Ще бъда по-добър,
богат
и нов...
като роден.

Слушам картина,
виждам музика,
раждам се наново
и умирам в мисли.
Да чувстваш с разума
и порите на кожата,
като галактика
далечна...
Да те пулсира близко
образа събуден
като мания
човечна...
Клета невъзможност
на безразсъдното усърдие.

Чашата самотна
докосвам с поглед...
и оживява...
Защо ли я наричат
натюрмортна?
От ириса разсънена,
опитомена
пада бавно,
като лента
от забравен филм
и постепенно
в посоката надолу
става чернобяла...
Летеж като покой!
Със тишина докосва пода,
но вместо счупен звън,
от стъклен прах барутен
се чува после...
Гръм!!!

Отмествам поглед.
Музиката спирам.
Глава разтърсвам.
Продължава.
Всичко е едва......
С бърз обратен кадър,
праха отново образува
чаша...
Картината умира,
но аз съм жив,
сега.