автор: rupani

Виждах ги. Улици изпълнени със зелена, отровна светлина. Виждах ги. Бродещи нещастни по улиците. Познавах ги. Те бяха мои приятели. Усещах ги. Те бяха хора на болката.
Те бяха все хора надарени с дух и фантазия. Хора, умеещи да виждат невидимото, хора създадени да даряват красота.
Хора затворени в тесни ковчези. Тесните ковчези на тяхното съществуване.
Някои твърдяха, че тези ковчези те сами са си ги сковали. Други казваха, че ги е домързяло да си направят ковчези по мярка и са взели каквито е имало и да не се сърдят сега, че им е тясно!
Да. Така приказваха хората. Хората, на които техните ковчези им бяха удобни. Добре подплатени и здрави. Непробиваеми!
А хората на болката... Тях никой не ги питаше, как са се озовали в своите ковчези. Никой не искаше да чуе, че ковчезите тук са задължителни. Да, те наистина не придиряха много, когато си избираха ковчег. Каква е разликата? Все е ковчег.
По-добре да е с дупки. Може и вятър да подухва през тях, но поне се диша! И можеш да си кажеш по някоя приказка с другия...
Замислих се. Защо въобще те са тук? Защо са дошли? Защо търпят това и... не си отиват? Нима не знаят те, че има други места, където не носят ковчези?
А те ми отговаряха: “Аз съм тук заради него. Аз съм тук заради нея. Аз съм тук заради тях.”
Че какво му е хубавото, като виждаш и нея, и него, и тях в ковчези? Какво могат да направят двама души, оковани в ковчези? А те ми казаха, усмихвайки се хитро: “Ами ние си ходим на гости понякога. Събираме се в ковчега на някого и там ни е хубаво. Няма дъски между нас.”
“Че как се събирате по двама, трима, че и четирима в ковчег”
“Е,” казват те, “Ние се обичаме и не ни е тясно...”
“Добре бе!”, не мирясвам аз, “Ами защо тогава не се махнете? Защо не се изселите някъде, където ще хвърлите проклетите ковчези и никой няма да ви дири сметка?”
“Ами...” тъжно поклащат глави те “Къде да бягаме? Този свят си е наш. Не ние сме излишни в него. Ковчезите са излишни!”
“Ами болката? Защо търпите болката?”
Те ме поглеждат хитро и пак се усмихват.
“Болката ни напомня, че сме живи. Болката ни дава сили. Тесни са ни ковчезите – вярно! Кьопави са и лошо сковани. Но и по-лесно ще се разбият, когато му дойде времето...”
“А кога ще му дойде времето?”
“Какво те интересува? Ти си вечен!”, усмихваха ми се те, “Хайде, време е да си ходиш. Някой чука на капака на ковчега ти...”
Божеее, чак сега забелязах, че се намирам в чужд ковчег!