автор: esperanca

     „Спокоен съм, защото съм безнадежден.”
                         Казандзакис


Ето ме : стоя пред прага на вселенското сърце.Защо. Какво искам. Кой ми дава това право. Болката. Самотата . Страха.
     Страхът ,че слънцето ще залезе по пладне и върху гърдите ще натежи пръстта на последното жилище, от единствения дом на земята. Какво ми тежи,това ли че стигнах средата на пътя, когато душата се прощава с илюзиите на мечтите, а духът тромаво влачи ума и сърцето да прогледнат отвъд зримото. Кого ще излъжа.Теб. Времето. Себе си.
Няма спокойствие . Отвъд надеждата , отвъд страха. Няма спасение.
     Помощ ли търся у теб, прошка ли или те моля за изповед. Дай ми други очи, за да гледам действителността, тези виждат дъгата. Дай ми други ръце, за да аплодирам света, тези са сключени в молитва.Дай ми друго сърце, това изпъва нагорнището.
Всеки път , когато с облекчение си мисля:”Свърши се вече.Нямам сили.”Когато съм готова да се отпусна, една чужда сила ме изхвърля на крака и ме нуди :”Върви.Няма почивка. Тръгвай.” За да и докажа колко съм слаба, как съм неспособна за нейната цел се отказах от радостта, презрях греха, флиртувах със смъртта. Тогава ми каза :”Теб съм избрала.Имаш търпението.”
„Защо,защо мен? Дори не зная какво искаш. Къде да се дяна.”-Тясно е на душата в този живот. А смъртта бяга. Тоя вик е като бомба.Сърцето чука, брои минутите. Кога ще се взриви. Мъката, неудволетворената любов да потече към хората. Как да и придам красива форма , за да ги съблазня.Да я вкусят. Хората странят от красотата. Не и вярват. Да ги предизвикам с истината.Толкова свикнаха с нейната разголеност, че я подминават с безразличие.
Греша ли, като преследвам красота , като не се отказвам от истината.