автор: Obgru6tane

- Може ли да вляза…
- А ще останеш ли?
- Ще остана.
Та нима дори съществото му още не зееше в очакване нея да приюти в себе си. Сега и вратата остана отворена, защото Неговото момиче се бе престрашило да се върне там, където бе неговото място - у дома. И тя се сгуши в прегръдките му, в желанието си отново да усети аромата на една плът, на нея обрекла себе си.
Някога тези деветдесет квадрата бяха избирани, ремонтирани и подреждани от двама, осъзнали се като едно цяло, готови да търсят и откриват, да раждат и отглеждат надежди в рамките на една панелка. Сякаш самата мебелировка бе пропита с щастие, но щастие за двама. И когато една сутрин тя стана от дивана за двама, върна ключа от малкия свят за двама и остави Своето си момче сам с онзи същия аромат на мебелировката и мечтите му, това го съсипа. Съсипа и нея, отчасти като част от него, отчасти поради собствената й обърканост и страх. И на нея самата й беше трудно да разбере какво я накара да избяга след толкова споделени фантазии и години. Дали любовта към самата любов, която често умира след продължителното съжителство между такива панелени стени, дали настъпващата зрялост, дишаща във врата на едно дете… Какво я накара да го напусне и да се върне след това, тя не знаеше. Но едно бе факт - дори сега той още усещаше задушливия мириз на всички запалени цигари в нейно отсъствие, така както помнеше затръшването на телефонната слушалка и тя знаеше, че й предстоеше да накара мъжа да се почувства отново мъж след като вече един път си бе позволила да го разплаче.
И ето че за миг като че всичко отново стана същото, сякаш ароматът на кафето сутрин бе същият като преди и сякаш същите гълъби кълвяха от прозореца им. И тя отново си тананикаше вечер с чаша вино в ръка, отново оставаше с часове в празната, гола-голеничка стая в апартамента, където някой ден щяха сами да поставят тапетите на плюшени мечета и малки латернички щяха да озвучат дните им. Но когато той я виждаше да се смее там и я слушаше да разправя за нежните си детски мечти, нещо тихо нашепваше в него "Различно е…" . Не тя самата, не стаята или разказите й. Нещо друго.
Все пак той не спря цигарите веднага. И тялото му продължаваше да излъчва някакво скрито напрежение, а когато тя го откриваше сам в празната стая, не намираше да е щастлив. Нещо не бе наред. Нещо беше различно и докато тя се стараеше да не мисли за това, което виждаше или не в него, той допушваше до филтър поредната цигара.
Това, което не знаеше Неговото момиче, бе какво вече значеше за него оная същата стая. Не знаеше колко от самотните им нощи бе прекарал безсънен в центъра на погубените им фантазии, колко пъти бе падал на колене пред спомена за нея и как чакаше всеки момент тя да отвори вратата, за да го спаси от болката, за която само един обичал мъж знае как убива. Но дали когато той отвори вратата и я видя да се завъща не бе станало вече твърде късно. Дали онова дете, чакащо позволенито му пред прага на "света за двама" бе онази жена, от която още очакваше бъдещето си…
Същата нощ той пожела да остане на "дивана за двама" до късно. Сам. С чаша бренди и спомени. Тя дълго го чакаше да стопли другата половина на леглото, докато сама не дойде него да стопли. Видя го там, затихнал в къта на спомените. Видя го силен и горд… Като на собствена територия в един спобствен свят. Обичащ, обичан, а наранен. Вглъбен, някак далечен, а дали и някак недостъпен. Видя го Мъж. И пожела да му възвърне загубеното. Пожела да го види над себе си и седна в краката му. Малка, крехка, чувствена, познаваща онова тяло…И ето че с желанието на съблазняващата жена, с нежността на обичащата, тя оставяше фантазиите си да се превърнат в негови и, отдадена, покоряваше. Той притвори очи. Осъзнаваше я поставила себе си в краката му, но и знаеща, че да доставиш удоволствие значи да притежаваш. Умееща да дарява ласки и да те кара да се чувстваш мъж, но можеща и във всеки миг да обладае и присвои силата ти. Търсеща защита, но и признание, готова да бъде, но май само на ум. Сега - истиснка жена, а след още минута същото малко дете, неспособно да създаде само, но нанасящо рани като тези, дето още париха под плътта му, конвулсираща от удоволствие на тласъци… Истинска жена, а след още половин минута същото малко дете…Истинска жена…но допреди миг и вече пак дете. И… Дете.
И тя, усмихнла се, седна до него на дивана за двама и се сгуши в скута му. Той по навик погали косите й, но май вече съзнаваше, че не иска да зарови пръсти и надежди в тях.
След една седмица мълчание той излезе от голичката стая без да се страхува, че тя ще остане вечно такава. И изпрати едно дете от "света за двама", което, макар и безумно да обичаше, не бе Неговата жена.