автор: Rumen_ne

Звездна натура от звездни създания,
болка, фрактура,
и ред покаяния...
Задръстени фибри и дъжд от искри-
болящите джибри
ти в себе си скри,
когато бе най-неотложен момент,
ти бе в състояние на подут екскремент.

Нави ли се бързо да забравиш гнева?
Напи ли се твърдо, да не виждаш греха
изпод твоите ручеи, смях и забрава-
само твоето куче вие в горна октава.
... Сега е самотно както преди Рожден ден,
но е все пак страхотно – покълни вместо мен.
Имам чужди амбиции, пълнещи дробовете,
Имам свои традиции, фрашкани в дробовете.
Неминуемо писане ще избърше гнева
на прокоби орисани,
и затуй не рева,
като някой плазмодий, светофар, минзухар,
аз се чувствам пародия
и на страст и на жар,
дори пожар
да отнесе с пушека си и олтар
на Библията или на Корана
ще дам в замяна... недвусмислена рана.
... Забрави ...
за психо-хлабавите дни
и вдени иглата си на словото
в безмълвните дни, когато оловото
се пречупваше леко,
стандартна алхимия.
За теб ще е меко, ако си метонимия.
... Отчасти е скверност понятие – верност.
Донякъде бършем сълзите на друг.
Но все пак си има резон и когато
Антиматерия се жъне със плуг,
забравил стандарти, решил, че е друг.
Поради някаква неприкосновеност
Витае в живота на другите – верност.
Когато недоизпълнени стихии,
било на богини, но целите в стрии
започнат да лочат от оазис в Сахара,
когато Отецът остане без Вяра
и малкото пристанче – смях и морава
не могат да вземат своя принц, като слава.
Ще бъдем удачни, да сме невзрачни,
А неговото поколение на малък принц е усмотрение
да запази розата си във буркан,
да опитоми лисицата в едър план.
И да не може само с монета
да се завърне в свойта мъничка планета.
Сега, понякога си мисля за това,
Че няма свитъл Рай и няма Синева,
защото се справихме с детството и я забравихме.
... Сега е вече изкривено понятието, че е наранено.
Парадоксалната ни общност
изгаря в маниакалната ни точност
да сме причина, за това, след нас да има синева.
... И само дъжд от искрици
ще се перифразира между ято птици.
Ще ни покани Дявола, младия дявол
в дома си на чашка абсент.
Ще мине, отваряйки всички врати,
За да покаже, надявайки се – Аз не съм Ти.
Безгласно ще срине и Жълтата гостенка
и ще се врине във вратата залостена.
А ручеи снежни и дъжд от искри
ще бъдат по-нежни от шум на пари.
-Тогава ще дойде безмилостно щастие
да сме неутробени в неучастие.
А нашата всяческа благословия
е вече над шия,
понеже метежът на тремори недооформени
бяха парформанс и чуства оформени,
окръглени и замъглени от една лаична върволица – Схеми.
-Сега е време за друг.
...Снегът е пребивание на юг.
Завръщане или Зима и два –три минзухара, ако има.
Не тропай в непознато лято,
не копай там, когото си забравил собственото си безличие,
а без прричинно слидваш своята амбиция.
И ничия отговорност не ти е чужда,
но ти от нея нямаш нужда...
За да направим своеволни здания
са нужни издихания.
И не е важно да си с нечия кариера-
Това е снажно “ Мера според Мера “!
И точка на пречупване не би могла
да бъде адекватна,
ако няма гръбнак,
и все пак – да си спомним за тревите –
по-силни са и от скалите,
малко почва, мъничко вода
и се започва Ера след това.

Може би когато идват дните
на неосъмнал сън,
тогава и тревите са на малки и зелени спомени
от слънцето и хумоса родени.
А и с багрилото се не създават
чувството, че се предават,
за да имитират Мене.
... остава ехото само да стене