автор: vavilon

Някъде далече из облаците търсех себе си. И тайните също там в простора съхраних, където често идва на гости щастието.
Миговете са прекалено кратки., но ги нося до Сърцето си. Почувствах се духовно слаба, но в слабостта си търсих силата. Силата на моето истинско Аз се намираше в дълбините на Времето. Всеки удар на сърцето носеше молбата към Бог. Богът, наречен Христос. Знаех че е търпелив, благороден, добър. Раздава се за хората и ги обича. Въпреки че наказа Адам и Ева, той повелява : “ И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни ”.
Някъде там видях Любовта. Съзрях тихия шепот на твоите устни. И се поклоних пред красотата на живота. До днес. До този момент. Вече е различно. Светът се е променил, загубил моралните си устои и пагубно се е устремил към материалното. Не търси духовното. А то чака там някъде, сгушило се като коте на кълбо. Възможно е усилията, които се изискват от нас хората да са много и те не винаги отговарят на нашите възможности. Или жаждата за власт и пари блокират чувства като отговорност, състрадание, искреност, обич. Ала и мъдрецът е казал, че трудният път е верният. Като личности разполагаме със свободна воля. Но кога да се възползваме най - накрая от нея?! Как да я употребим?!
Мамим и лъжем, жадуваме за лесно забогатяване или се стремим към излишен лукс. Тайните съм съхранила дълбоко в Пространството. Загубих приятели, вярвайки в доброто начало. Така се уверих в човешката злоба и завист. Лицемерието. Хамелеонството. И се ужасих. Побягнах по пътеката на реалността. Възможното се превърна в невъзможност. Загубих и мечтите си. Идеалите. Себе си. Защо? Някъде там помолих за шанс. Дните минаваха. И шансът ме споходи. Нарекох го Любов. Ах, ти, Любов! И повярвах в себе си. Не, няма да се предам! Не бих оставила и мечтите си. Те са част от моя живот. Силата намери слънцето и се скри при него. Така разбрах, че успехът зависи единствено и само от мен. И ако повярвам в потенциала си, ще бъда винаги усмихната. А някъде отдалече ми махаше Пролетта.