автор: thebigplucky

- Ела! Можеш ли? Искам да си поговорим...
Чудя се, кое е по тягостно – мълчанието по телефона или мълчанието един пред друг. Страхувам се – това по телефона. Не можеш да видиш другия, не можеш да почувстваш хилядите странични сигнали, които нахлуват от пространството помежду ви. Само гадаеш състоянието и степента им.
Не бяхме се виждали повече от година. Само се чувахме от време на време по празниците и задължителното честитене на рождени или именни дни. Не можеше драстично да прекъснем отношенията си, дълги години бяхме поддържали приятелството си и едно такова скъсване щеше да направи впечатление. Съпрузите ни и да усетиха нещо – не дадоха вид, а най-вероятно не бяха и забелязали, улисани в грижите и собствения си егоизъм. Знаех мобилния и, знаех кога мога да я потърся... Колко пъти избирах името и от паметта и колко пъти пръстът ми беше на бутона със зелената слушалка... Така и не го натиснах. А дните си минаваха. Мислех, че тя ще се осмели, че ще поиска да обясни постъпката си предвид обстоятелствата... Не дочаках обаждане. После спрях и да го чакам. А после започнах да се колебая, дали това се случи в действителност или е подла игра на съзнанието, объркано от влиянието на алкохола и с години болезнено потискани мисли и желания. После внезапно се почувствах остарял и открих вътрешния си мир – усещането за липса изчезна и започнах да се одомашнявам. Само нощите, през които валеше, настроенията се връщаха и носеха тревога.
И тогава валеше...
Бяхме пили с Петър до безумие. Тласкаше ни отчаянието на безсмисленото съществувание и тревогите от изтичащата средна възраст, безсилието да променим света и да постигнем нещата, за които бяхме мечтали, или поне нещо достойно като визия. Приказвахме за какво ли не, дори не беше разговор, всеки изсипваше на масата насъбраното. Изплакани болки, доизмислени небивалици, изкривени от изтеклото време и изпитите количества. Вътрешни страхове, несбъднати планове, ежедневни дертове...
Петър беше нервен, имаше проблеми в работата си, алкохолът бързо заговори в думите му. Хаосът в главата му не позволи да намери нито себе си, нито вярната професия. Само в семейството му беше провървяло, имаше до себе си тихата и спокойна Анастасия и тинейджърката Валя, безгрижна като врабче, весела и немирна. Не зная, може би подсъзнателно съм му завиждал за Анастасия. Усещах зад тихата и маска огромната дълбочина на мисълта, вътрешната и сила и увереност, страсти, отекващи като тътен от далечен ураган. Никога не ми стигна куража, да я заговоря насаме. Познавах я отпреди Петър. Може би винаги ме е плашело онова, скритото зад погледа на кафяво-зелените препъстрени очи. Боядисваше косите си в цвят на стара мед, зеленото така изпъкваше по-силно. От такива жени получавах усещане за изпадане в безтегловност. Страхувах се, че няма да съм достоен за нея. Все си я представях до мен с мълчалив укор в погледа за това, че не се справях с нещата, както останалите. Че образованието, характера и амбициите ми не позволяват да водим един нормален живот, какъвто, мисля си, заслужавахме. Това усещане, че няма да мога да и дам необходимото, все тегнеше и ме възпираше. А вътрешно се топях. Не знам, това ли е да обичаш, но беше болезнено.
Не знам и колко бях предсказуем за нея. Сигурно беше разгадала, какво би могло да се крие зад отнесения ми поглед и предположила доколко може да е дълбоко. Сигурно и тя потискаше нещо крещящо и извиващо се в себе си, но жените са по-инстинктивни, надушват пожара, в който могат да изгорят и успяват да се предпазят. Или просто беше решила да изчака изпепеляващите първи чувства да отминат и тогава да вземе решение, с разум, с по-зрели и изяснени чувства. Само можех да гадая, ако имах сили да го направя тогава...
После се ожених. Стана странно и много набързо. На моменти ми беше все едно, измъчен от скитания по квартири. В други настроения решавах, че няма смисъл от семейство – кому е нужно клонирането на нещастници, носещи гените ни?! Но явно предопределеното ни от природата предназначение се оказа втъкало древна магия, нещата отидоха по местата си и в един момент се оказах с жена и дете. Не знаех, сънувам и ще се събудя ли, или съм сънувал предишния си живот и внезапно съм се събудил. Безценните ми идеи и великите стремления се удавиха в дребните грижи . мечтите се уталожиха като мътна вода след порой. Неспокойната ми душа спеше уморена и пребита, престана да лети и скита. Водовъртежът на ежедневието започна да смила годините, изяде ги за миг сякаш. И ново събуждане, вече на 40...
Валеше. Петър вече беше неконтактен. Издърпах цигарата от пръстите ми, загасих я в пепелника. Запалих и аз една тласнат от внезапен импулс. Бяха силни и остри. Глупости правя на пияна глава, и за мен изпитото не беше минало безнаказано, загасих и тази. Петър се срина в стола, все по-често му се случваше напоследък. Нервите го изцеждаха, не издържаше. Прихванах го под мишниците и го затътрих към спалнята, помогнах му да си легне, метнах му едно одеяло. Анастасия тракаше в кухнята с приборите. Малката се беше запиляла с приятелки по дискотеките, не можеше да понася пиянските истории на баща си. По телевизията даваха мач, повод да се съберем и да употребяваме. Не знаех дори колко е резултатът. Превключих на друг канал – музика със смущаващо веселие, кой ли им се връзва. Превключих на друг, виеха полицейски сирени и престъпниците се насираха от страх пред доблестните американски офисърс.. Чух как изтрака вратата на кухнята. Върнах пак на мача, да оправдая събирането за пред Анастасия и да не излагам Петър.
Влезе и седна на мястото на Петър. Обичахме да сядаме с него на ъгъл, на “къс пас”, не един срещу друг. Така си припомняхме “лакетната връзка” от казармата, когато нямаше нужда да виждаш очите на човека до теб, а просто да го чувстваш. И да си сигурен, че той ще е до теб при нужда и ще направи необходимото...
Седеше навела глава, подпряна за миг, с още влажни ръце. Свали ги, лицето също още влажно, може би от ръцете, или... Очаквах погледа, но пак ме удари през очите в тила. Чашата на Петър беше празна. Побутна я към мен.
- Налей ми!
Виждал я бях да пие по празници и поводи, дежурните 25 грама, колкото да не прави впечатление с празната си чаша. Този път изказаното желание не беше за по-малко от сто, мъжко пиене. Налях и сто, не възрази. Вдигна чашата и пак ме погледна.
- Добре дошъл...
Чукнахме се. Отпихме и оставихме чашите. Посегна към цигарите. Подадох и огънче. Запали, пое дълбоко дима и го изпусна. Това го можеше. Аз така и не ги научих.
- Дали е за добро? Май много му отварям глътката?
- Въобразяваш си. И сам го може. С теб поне говори. Иначе само се налива. Спи тук, на стола. По някое време като се освести се премества на дивана. Добрите, чувствени момчета рядко се превръщат в добри съпрузи. Не са подготвени за този живот, бърже се предават, когато им се озъби.
- Не ми се е похвалил.
- Няма и да го направи. Знае, че ще си първият, който ще го срита и ще го завърне в пътя. И много пуши. Парите за нищо не му стигат. Отчаян е.
- Не сте ли говорили?
- Не смея. Много е зле с работата. Страх ме е да не направи някоя глупост. Исках първо с теб да поговоря, да ти обясня. Може би ще успееш да му помогнеш.
- Боже, ако знаеш аз на какъв хал съм...
- Виждам. По Мария. Да не мислиш, че за една жена, отчаянието на мъжа и може да остане скрито? Само че при теб нещата не отиват към диагнози. Успяваш да овладяваш паниката и лека-полека движиш се напред. Работата ти – работа, семейството върви...
- Вървя... Всеки нещо иска и очаква от мен. Всеки ме обременява с проблемите си. В работата – също. Тъкмо постигна нещо и веднага ми вменяват нови задължения. В личен план пък съвсем се занемарих. Имах толкова идеи, все за тях времето не стига. Вечер се опитвам да почета или да напиша нещо – няма нищо в мен, пустош разграбена. Налея си ракия, гледам тъпо в телевизора. Не питай на другия ден какво съм гледал и какво съм разбрал.
- Какво стана с книгата ти? Написа ли я най-сетне? Петър ми каза преди време.
- Написана е отдавна. Стои си така. Нещата в нея просто остаряват. Май никога няма да я издам. А и има ли смисъл?! Кой чете сега поезия?!
- Само го спри да не се самоубива, моля те. Не от любов те моля. В каквото и да се превръща любовта ни, едно знам, има я. Заради него те моля и заради Ваня. Моля те, спри го. Никой не заслужава това...
Опитваше се да се сдържи, но сълзите се стичаха от бездънните и очи. Вече беше на третата ракия. Първите две ги изпи почти на екс. Пак посегна към чашата. Сложих ръката си върху нейната.
- Не трябва...
Потръпна.
- Май и двама ви трябва да спирам. Какво става с теб, беше най-спокойният човек на света? Най-милото момиче с най-дълбоките очи.
- Няма го това момиче. Отдавна го няма.
Освободи ръката си. Изпи и третата ракия.
- И кротка бях. И мила бях. И злобна бях. И кучка бях... Не можах да го изкарам от капана, в който сам се вкара. Възприемаше мълчанието ми като укор, все търсеше и търсеше нова работа, по-добре платена. Взе пари назаем, опита се да заиграе с големите. Изгуби ги. Наложи се да продадем колата и едното жилище, за Ваня го бяхме нарекли... А не беше алчен човек, защо му беше всичко това?!.. Спри го, моля те... Защо не избрах теб?.. Не издържам повече...
Сълзите и пак закапаха. Пак посегна към ракията. И на мен ми загорча последната глътка. Стиснах зъби да не се разкисна. Прегърнах я, придърпах главата и до рамото си. Стара любов, видяла и препатила, преминала през много безсънни нощи и оцеляла, обременена с несбъднатост още с раждането си, хвана ме за гърлото. Тя се извъртя към мен, обгърна ме през врата и зарида без всякакви задръжки. После устните ни се сляха... После всичко се сля...
Прибрах се пеша. Не беше близо. Най-дългото ми прибиране. Мислите прогаряха преумореното ми и превъзбудено съзнание. Трябваше ли това да се случи? Трябваше ли?..

С Петър се събирахме няколко пъти. Разговорите ни преминаха в тягостни обяснения за евентуалните последици от поведението му, призовах го да се осъзнае, молех го, опитах се да заангажирам вниманието му с по-земни неща, реални и достижими. Не се получи. После той се затвори и за мен, както и за останалия свят. Изгониха го и от тази му работа и повече никъде не го приеха. Успяха да го накарат да вземе пенсия. Каквото и да пишеше в диагнозата на латински, означаваш алкохолик. Лежа три пъти в болница, два пъти влиза в специализирана клиника за алкохолно зависими, така и не се разбра – оправи ли се. След това чух, че влязъл в психиатрията. Анастасия можеше да се разведе без проблеми с него, не го изостави. Дъщеричката им завърши езиковата гимназия, започна някаква работа в туризма и се запиля по света.
Мария един ден изчезна от живота ми. Една позната я покани на работа в Гърция, взе и дъщеря ни. Малката се обаждаше от време на време, проверяваха жив ли съм. Все още ходех на работа – по навик. Спрях алкохола. Издадох книгата си. Всичко, което трябваше да направя преди години, сега не ми донесе радост.
А сега се обаждаше Анастасия, старата ми преболяла любов. И тягостното мълчание тегнеше в слушалката.
- Ще дойда...
Вървях пеша, по същият път, по който се прибирах тогава. Исках да преболедувам още веднъж преживяното. Не се получи, само болката възкръсна, но тъпа, далечна. Чувството го имаше, но неясно, уморено.
Влязох. Седнахме. Наля ракия.
- Петър е починал тази нощ в психиатрията. Исках първо на теб да кажа. Ти му беше последния приятел.
Никой не посегна към чашите. Не веднага.