автор: sashtata

Този ден бе молитва за дъжд,
натежал от непомилвани думи,
с пъплещ по кожата спомен за мъж
като крадящо съня пълнолуние.

В този ден лудата стръв
бе кръвта ми взривена внезапно
от разпъната ласка на кръст
в лабиринта на жажда и клетва.

И в този ден не спасихме света
от разстрела на клетчица нежност.
С яд затръшната бяла врата,
ме превръща внезапно в отшелник.

Но този ден, мое мило дете,
е миросан отдавна с дъха ти
и цялата лудост не може да спре
вярата, с която паля свещта ти.