автор: lubimo

Много пъти съм бил в Мелник, но винаги вървя по един и същ маршрут, който започва от центъра, отива до Кордопуловата къща и през нейните одаи и подземни изби и се връща до кафенето под чинара на площада, после ако има време отивам до Роженския манастир и се прибирам.
Този път сякаш, като потвърждение на възникнало напоследък у мен убеждение – “няма значение къде ходиш, а с кого!” престоя ми в Мелник бе съвършенно различен и остави незабравими спомени.
Като за българи най-добрата възможна оферта е някой да ти поеме разноските; като за творец ми възложиха “тежката” задача, да наснимам всички красоти в Мелник; като за пътешественик, имах възможно най-добрия гид и не на последно място, като мъж и ценител, бях в компанията на една млада и интелигентна жена, на което напоследък държах много и не бе идвала никога в Мелник. С две думи страхотно изпитание за всички сетива и възможности.
Започнахме прилежно да обикаляме всички забележителности. Стари къщи, параклиси, църкви, архиологически останки, като не пропускахме нищо от най-общите панорами до последния детайл. Снимах къщи, църкви, резбовани тавани, скрити дати по фасади и килери, интериори екстериори и какви ли не историчиски и естетически ценности, за каквито не бях и допускал, че съществуват.
Изведнъж пред мен се разкри странна гледка. Голям плътно застроен град с над 2 000 жители, с широки за времето си улици, над които се простираха нанизи с тютюн като естествени тенти против жегите. В сянката бе пълно с пъстро множество хора от цяла Европа и Изтока – търговци, пътешественици, занаятчии, селяни, богати и бедни. Едва се разминаваха с тежки кервани от камили, коне и магарета и отсядаха в големите ханове и къщи с вътрешни дворове, където се радваха на безпрецедентното мелнишко госотприемство и вино. Напомняха за ориенталски “Керван сарай”. Сякаш на нивата на йерархията всички в различните катове на къщата се забавляваха, всеки според възможностите си. Някои взимаха баня в затоплените за тази цел помещения, които напомнят на турски бани или сауни, други се излежаваха по дългите нарове под пъстрите изрисувани прозорци и пушеха наргилета под акомпанимента на ориенталска музика и чевръсти танциорки, които им поднасяха блюда с невиждани лакомства. Някои замечтани отпускаха умората си в по-тесните, хладни одаи загледани в резбованите им тавани и всичко това в атмосфера на жужаща заетост на стотици работещи безпирно хора. Целия град бе заобиколен с високи стабилни крепостни стени, а по върховете в цялата област наоколо, имаше стотици водохранилища, където се съхранява водата за града.
Вратите на града се отваряха и затваряха в точно определен час, за съжаление на закъснелите пътници, които изчакваха до другия ден. Града имаше привилегирован статут от самия султан, което предполага, че винаги е бил под опеката на най-високия сан в региона и с особен търговски статут на град-държава. Големи чинари, от които има запазени и до днес, навяват страховити спомени за строгите закони на времето. Под дебелите им сенки често изпълняваха наказания, а не рядко увисваха разбойници.
Сухото дере през лятото, едва смогваше да събере водите на реката, през отвора на римския мост през есента и пролетните наводнения, когато коритото буквално минаваше през улиците и по естествен начин отмиваше насъбраната от зимата нечистотия. Къщите се строяха на високо и пред всяка имаше висока рампа със стълба. Над града се извисяваше манастир, чиито крила, обаче, се свличаха с всяка изминала година, заедно с поредния мелин, както се наричаха островърхите жълти пясъчници, които бяха естествения пейзаж на десетки километра наоколо. Времето безжалостно отмиваше спомена за каменните стени, черкви, домове, пътища, лозови масиви и човешки ценности.
Макар в средата на лятото, вечер ставаше хладно и сядяхме в една от многото местни кръчми, в компанията на строители, художници, които въодушевено разказваха патилата си по строителството на новите къщи и суетните им собственици, връщайки ме в днешната реалност. Разговаряхме до късно за новата туристическа орис сполетяла местните хора и за съдбата на този прекрасен град, който се задъхваше под инвазията на алчни предприемачи. Хотелът, в който ни настаниха, бе съвсем нов и чист, храната традиционна и всичко това създаваше зашеметяващи условия за бърза почивка и подготовка за нови обиколки на следващия ден.
Времето мина неусетно, а крайното усещане по-скоро напомняше за тур в миналото или в чужда държава, с чисто българско гостоприемство. Взехме над седемстотин кадъра и незабравими спомени за един вечен град, който се събуждаше след десетилетия незаслужена забрава.

Любимо