автор: Celena

Променливо усмихната съм в мрака,
а вятърът донася ми печал,
потъват сълзите ми в тъмнината
и бързо се превръщат в мръсна кал.

Аз вглеждам се в забързаните хора -
прашинки в ежедневен кръговрат,
за тях отново сълзите си роня,
че слепи са, а искат да летят.

Питам се защо ме подминават,
улисани в своя сив живот
и дали ще дойде ден да осъзнаят,
че като мен сами ще са до гроб.

Сами ще са, защото не обичат,
защото не познават любовта,
защото все за някъде ще тичат,
но винаги такъв ще е света –

красивото пак първо ще умира,
затънало във таз проклета кал,
измамата реалното ще спира
и всеки ще достига до провал.

Но вярвам аз, че все ще се намери
поне един сред всичките глупци
живот да вдъхне на душите умрели
и всяко зло в света да разтопи.

Надявам се, а времето отлита,
минутите се гонят с вечността,
а мисълта ми винаги ще скита,
забравила във пътя си плътта.