автор: merian

Да те обичам
е като да тичам сляпо
насрещу побеснели ветрове.
Косите ми,
очите ми
побъркват.
В сърцето ми се впиват.
И дали
след бурята ще бъда същата
не ги е грижа.
Обгръщат ме с прегръдки ненаситни.
Коварно нежно
отнемат въздуха,
раздират сетивата.
Препълват ме до крясък,
да поискам милост!
После... кротко,
в краката ми прилягат.
И отпечатват името ми в пясък.
Докато следващата буря го изтрие.

Да те обичам
е като да гоня облаци.
В посока ведома единствено за тях.
Поройни чувства
да утихвам, да примирам
в измислени понятия за грях.
Да се изгубвам, и да се намирам,
Да се разпръсквам и да се събирам
във ново цяло.
И да те обичам пак...