автор: Bonnka

Раят се продъни и ангелите плачат, по прозорците и по колите се стичат едри крокодилски сълзи. Оплакват себе си, горките едва ли биха оцелели в перфектния ни свят на болка.
А аз изтупах сънищата от себе си и влязох в мойта плачеща кабинка. Измивам вчерашния ден и влизам в днешния. Човек умира всеки ден а утре никога не идва.
Ако знаех какво ме чака в този синьо - зелен живот никога не бих се родила. Колкото и тиха и спокойна да е сутринта ти, винаги има част от деня в която се страхуваш, дори за миг, или за вечност... . И аз обаче като всички хора бера плодовете на грешките си, защото не се уча от тях а просто ги повтарям и ги потретям и след това са вече част от мен самата.
И тази сутрин след душ кабинката се взирам в рошлата която ме гледа от огледалото и си мисля " така ти се пада...като си вече грешен навик...", което трябва да значи, че грешката ми е станала навик но не съм изпила първата чаша кафе. И мисленето ми е по скоро "мозъчни стружки" отколкото "плаващ облак". Понякога си мисля, че животът е твърде кратък за да успея да мина през всичко което бих искала да направя. И независимо от това се лутам в хаоса и започвам едно а завършвам друго. В тъмнината на ноща се блъскам в тясната ивица светлина под вратата с нарастващо неудовлетворение към фактите на поредния празен ден. А в облак сънищен прах в зората на новия, гледам носталгично назад когато бях по - млада от днес. Но времето, единствено то обърка всичките ми планове, унищожи духа ми и ме направи зависима. Казват "Времето лекува всичко" - пълни глупости - времето ли? Знае ли някой какво ни причинява то? Времето не само не лекува но има и гадния навик да гарнира всичко с чувство за вина.
Ако започвахме живота си на 99 години, и се връщахме назад - дали света би бил по - съвършен? Вместо поредния гвоздей в ковчега с всяка следваща година ще ставаме по - млади. И вечер под завивките никой не би си и помислил, че умира с утрешния ден. Но няма как - човек се ражда сам и сам умира.
Началото на всичко грешно е само мисъл, и нещо като риск, след това става действие, и идва рутината и тогава вече си по наклонената плоскост, навика е оформил характера ти и си в ръцете на съдбата.
Аз намерих себе си в една плачеща сутрин, когато отворих очите си и впих поглед в непознатата стая с непознат спомен и с ничие присъствие. Но сред намачкани чаршафи. И паниката бе мъчителна, и глуха с белите кутийки в мисълта ми. Страх, грях или гняв към мен самата. Има два вида любов в живота, брачна и извънбрачна. Свободна и задължителна. Страстна и съжалителна. Гореща и равнодушна. Аз не знаех коя беше правилната - но знаех, че винаги можех да върна тази която съм загубила обратно.
А ангелите плачеха...