автор: jeck

С баща ми все по-често имаха разпри (по-скоро тя само се караше - той мълчеше). Тя го ревнуваше много, най-често от една негова колежка. Спомням си, че е говорила как е ходила след него да го проследява - къде е ходил, откъде е минал. Не знам дали е имала основание за ревност, но тези сцени не биваше да стават пред мен. Усещах се сякаш аз съм виновен. И сега като се карат хора или говорят на доста висок глас, имам чувството, че агресивността и арогантността им са насочени към мен, че говорят за мен. Докато се чува гръмогласен говор някаква част от мен остава нащрек, оставам тревожен и неспокоен.
Веднъж, при такова спречкване в къщи тя му посегна нещо и той и хвана ръцете. Тя извика: "Пусни ме бе! Вальо, Вальо!". Аз, изманипулиран по такъв начин, се хвърлих на гърба му, а баща ми се извърна и ме отблъсна върху леглото. (Кого да избере детето, когато го викат да вземе страна в такава ситуация… какъв капан, каква неразрешима дилема…).
Не съм го виждал никога да и посегне, да я удари. Друг път, като излезем на разходка и тя се раздразни нещо - и започва да ме дърпа на една страна - да си ходим, да го оставим. Баща ми ме държи за другата ръка, не ме пуска: "Остави детето, не го намесвай и него!"
Едно такова място помня като сега: бяхме точно до Колодрума, на Бургаско шосе. Питал съм по-късно, сега наскоро, баща ми: "Не сте ли мислили да се разведете като имаше толкова конфликти и постоянни сцени на ревност?"
Той ми каза: " Защо да се развеждаме? В кое семейство няма трудности и проблеми?"
"Да, но съм ги поел върху себе си тези сцени "- му рекох - "Прекалено чувствителен съм... "
И двамата работеха и цепеха стотинката да спестят нещо. Но майка ми беше по-амбициозна, по-припряна, по-нетърпелива. Все бързаше - хем на работа ходеше, хем искаше всичко в къщи да е чисто и подредено докрай, да вземем по-бързо жилище, да го обзаведем...
Баща ми е по-спокоен тип. Поне външно... Успяваше да се успокои с дисципциплина и с работа. Самият той ми е казвал, като съм го питал за моите психологически проблеми: " И аз също бях много стеснителен и затворен като дете. " Той вътрешно може би дори повече от нея изживяваше нещата, но затваряше изживяното в себе си и се получавашe усещането че е затворен човек, дори темерут. Някои хора определено смятаха, че у него няма стремеж, няма хъс, че тя го тегли: "Ако не беше тя... " и т. н.
Средата в която беше израстнал, евангелисткото семейство, и натурата му го водеха до премълчаване на чувствата и запазването им дълбоко в себе си (но и в това трябва да има мярка - чувствата трябва да бъдат изказвани поне в определена степен - това помага и на теб, и на човека отсреща).
Може би и това най-много да е дразнело майка ми - неизказването на нищо от негова страна.
Около 1964 г. направиха вноска за жилище - 1200 лв. - бая пари по онова време - особено за техните заплати по-малки от 100 лв. Баща ми си продаде мотора и успяха да ги съберат. Скоро се откри една възможност - един от кандидатите за апартамент в новостроящ се блок в цетъра (един от първите блокове в Сливен) се беше отказал. Информацията дойде от Андон - приятел на баща ми и негов селски, който беше включен вече в тази кооперация. Така че и ние се включихме. Майка ми беше много амбицирана - ходихме и като заливаха плочата, и като зидаха нашия етаж, и когато редяха паркета - води ме и мен - да занесем на майсторите почерпка - шише ракия и някакво мезе - да работят по- хубаво.
Там, в квартала до гарата тръгнах на училище в първи клас. Другарката Мачева беше много доволна от мен. Можех да чета отпреди - бяха ме научили - от заглавията на вестници или пък с баща ми - с една книга - "Страните на света": легнем на леглото, той отвори на някоя държава и аз сричам името и. Понякога си носех книжки в училище и ги четях под чина. Помня веднъж като видях през междучасието в училищната книжарница "Приказките на братя Грим" и веднага изтичах при майка си да я помоля за пари да я купя.
Сякаш и сега майка ми е пред очите ми - переше на чешмата в двора и отпървом не се съгласи. Доста и ревах на главата докато тя се предаде и ми я купи. Струваше 2 лв. и 14 ст. . (Един голям шоколад "Крава" -100 гр. струваше 1 лв.).
След като изкарах I-ви клас (1967 г). блокът в центъра беше готов и през лятото се пренесохме там. За да издължим жилищния заем щяхме да плащаме по 25лв. месечно в продължение на 25 години. (Като знам сега как на "другарите-началници" веднага са им връчвали ключа от новото жилище със заемането на някакъв пост...)
Така че, II-ри клас бях в ново училище.
Тук, в центъра ми беше по-непривично, по-напрегнато. Повече сгради накуп, хора, коли, движение. Не успявах да се отпусна, да се почувствам спокоен навън. В училище пък направо се вцепенявах от напрежение и от присъствието на децата около мен.
Вярно, че бях самотно израсло дете, родителите ми все навън, в борбата за стотинката, а и в къщи напрежението беше голямо поради нервността на майка ми, постоянните обвинения в изневяра и сцени на ревност.
Аз и в квартала бях много свит, но там ме обкръжаваше по-спокойна, почти селска обстановка, бях в постоянен допир със слънцето и въздуха и не се чувствах така напрегнат. В играта по прашните улици и особено по слънчевите поляни се поотпусках сред децата.
Тук много рядко успявах да се отпусна. Помня едно съседско момче - Скендер се казваше (може би бяха с албански произход) - с него сме се заигравали, разказвахме си различни приключенски (най-вече измислени) истории, върху сюжет с някакъв филмов герой.
За създаването на тези истории определено влияние ми е оказало четенето на много книги. Всъщност, почти цялото си време прекарвах в четене на книги.
Това беше моето бягство от реалността и напрежението.
Четях постоянно, затворил се в къщи, но не с някаква подреденост, спокойствие, не с някакво осмисляне, осъзнаване на това което правя, а само за да задоволявам гъдела на дълбокото си въображение.
Нещо като гледане на кино, като приемане на наркотик, просто за да се самозабравям, да преминават една след друга картини през съзнанието ми, пред очите ми.
Описанията най-често прескачах, търсех пряката реч, диалозите, най-ярките случки и перипетии. Свършех ли една книга, захващах веднага следващата. Богатото ми въображение изискваше да бъде подхранвано. Навън, освен на училище, излизах най-вече до библиотеката - през ден, през два - и все си мислех, че хората гледат само мен - че нося толкова книги в мрежата. Много бях притеснен, срамежлив и затворен. Безпокоях се библиотекарката да не ми направи бележка, че толкова много книги чета.
Веднъж тя ми каза: "Започваш вече втори "(или трети - не помня точно) "картон. " - и аз го приех като укор, пък жената може би е искала да ме похвали. Майка ми виждаше че съм много затворен и често се опитваше да ме накара да излизам навън, да играя: "Излез да играеш с децата, хайде, не се притеснявай!"
Помня, че като строяха новия мост до нас, по него имаше гладки места, удобни за пързаляне с летни кънки и тя ме извеждаше долу (бях в IV-ти клас) да се пързалям, но трябваше да стои все край мен, защото щом си тръгнеше и аз се прибирах. Срам ме беше от хората, мислех че само мене гледат. Даже за да не излизам навън карах кънките по източната тераса - тя е около 7 метра дълга. Много безпокойство и психическо напрежение носех в себе си...
Помня, около V-ти клас бях, като ми ушиха джинси от кадифе - модерния тогава стил чарлстон - разширяващ се от коленете надолу - и излизах за първи път с тях - бяха ме изпратили за лимонада - толкова ме беше срам, че си държах чантата пред краката - да не ми гледат хората панталона. Само дето не строших някое шише от подритване.