автор: PaperTears

Падат прашинки.
Невидими за теб, така видими за мен.
Падат тежко като виновни сълзи,
като обидени неизживяни чувства.
Уж летят в безтегловност ефирна,
но виждам, че са злокобни в летежа.
И ме раняват, нека отбележа.

Така мънички, уж невинни.
Красиви за теб, така зли за мен.
Полепват по кожата като мокър пясък,
като премълчан миналогодишен грях
или като позабравен театрален блясък.
Полепват по кожата и очите,
зачервяват ги и затъмняват лъчите.

Падат прашинки. Летят и се бутат.
Вдъхновяващи за теб, така отровни за мен.
Не виждаш как ме преследват в опасна спирала,
как затварят подир теб вратата,
как си изграждат стая от лед,
как падат тежко и полепват по стъклата,
по косите, по миглите и спомена за теб.

Остави ме да събирам прах.