автор: krista

О, тоз Живот разнолик и сторък,
с изцъклени и зли очи,
върти ме сякаш в омагьосан кръг-
ту ме издигне, ту пак ме повали.
Понякога необяснимо благосклонен
ме кара да се чувствам на върха,
а после пък жестоко непреклонен,
запраща ме да лазя във прахта.
Когато се стремя към светлината,
пропадам в черен, непрогледен мрак,
тревожно чувство трови сетивата,
усещане за всепроникващ страх.
В жилите потича кръв студена,
очите си затварям за света
и виждам само приказна вселена,
в която искам да се потопя.
Дали за мене мойто слънце ще изгрее,
дали очите ще прогледнат пак,
дали сърцето пак ще закопнее
за ярка светлина и слънчев смях?
О, Съднико-неверник безпощаден,
не стигат твойте сто ръце
да спреш туптежът всеотдаен
на жадното ми за живот сърце.