автор: dahlia

Хесус се оказа красавец. Влезе през плъзгащите се врати на терминала и се усмихна с искрящо бели зъби. “Ола гуапа”, каза той и я целуна сякаш са гаджета. После целуна и мен по бузата. Два пъти. Ега ти гея...


Винаги съм се чудел дали като идваш по-дълго време в едно заведение персоналът започва да те разпознава. За тази година идвам за трети път тук, крайно недостатъчно, за да направя впечатление на някоя от сервитьорките, но и достатъчно, за да поогледам наоколо. Забелязах, че предните два пъти имаше едно симпатично момиче с рижа коса и чипо носе, същинска лолитка. Сега я няма. Може да е в почивка, а може и да е напуснала. Всъщност май това съвсем не ме интересува. Сякаш си намирам някакви странични мисли, докато чакам Наталия да се върне от тоалетната.
Това място е доста странно. Уж си в България, а всъщност нямаш такова усещане. Наоколо разни чужденци, разни негри, разни жълти, всеки плямпа на своя си език. Едно такова напрегнато е. Сякаш и аз чакам своя полет. Хвърлям по някой поглед към мониторите на стената, като че ли бързам нанякъде. А всъщност заникъде не бързам. Цял живот съм си седял на едно място и съм си чакал.
Рим, Прага, Мюнхен, Москва. Половината свят за броени минути се изсипва тук. Хората нервно поглеждат към мониторите. Повечето са весели, други са тъжни. Старая се да не ги зяпам, но любопитството ми надделява. Искам да открия някой като мен. Влюбен идиот, рицар на обречената кауза.
С Наталия се познаваме откакто се помня. И от точно толкова я обичам. Мисля, че и тя мен, но още не го осъзнава. Но аз не бързам. Седя и си чакам търпеливо. Тя казва, че съм най-търпеливия човек на света. Сигурно е така. Както споменах, за последните 11 месеца идвам вече за трети път тук. На кафето на летището в сектор пристигащи. Ние с Наталия сме комитетът по посрещане на нейните проектосъпрузи. Всичките испанци и всичките от чата.
Първият се казваше Хесус. Беше точно преди 11 месеца. Дойде на 1 декември с полет на Алиталия. Посрещахме го на два пъти, защото изтървал прекачването в Милано. Наталия беше пред нервен срив. “Иване, знам, че той е истинският, усещам го.” – казваше тя нервно и дърпаше от тънката цигара. А на мен ми се късаше сърцето. “Е, как пък го разбра, като дори не си го виждала?” – попитах я. “Знам го, сърцето ми го казва.” Нея ще я запомня с миризмата на елегантни цигари и на парфюм Каролина Ерера. Беше облечена като същинска испанка – червено поло, къса черна пола и дълъг черен шал през рамото. Тогава косата й беше червена. Отиваше й на матовата кожа. Беше дълга до раменете, вързана на стегната опашка. Ноктите й бяха лакирани в най-перверзното червено на света. Гледах я и за пръв път имах чувството, че я губя. Седяхме на масата до прозореца. От надничане към пистата ми се изкриви врата. Наталия не беше на себе си от нерви. Говореше несвързани неща, колко щастлива била, че съм с нея в този напрегнат момент, че не знаела как ще реагира като го види. Трябва ли да го целува, ами довечера, трябва ли да спи с него? Ами ако той не бил такъв, за какъвто се представял по Нета.
Бяха се минали 6 месеца от познанстовото им в чата на Телесинко, някакъв смотан испански канал. Тя беше минала първо ниво от езика и реши да го упражнява. Написала в търсачката “chat espana” и този канал бил първият в списъка. Логнала се под името Тили и на втората минута вече си говорили с Хесус. Видях го на снимка. Мургав, с тъмна къдрава коса. Казах й, че прилича на циганин, а тя отвърна, че нищо не разбирам от мъже. Бяхме в Triple, един усамотен бар в центъра. Тя толкова настояваше да ме види, мислех си, че нещо се е обърнало в нея. Дори й купих любимия шоколад. Наталия само ми връчи снимката, изяде шоколада и запали цигара. Да беше ми изгорила сърцето по-добре. Знаех за нейните испански залитания, но мислех, че е нещо временно. Аз естествено й угаждах, филми на Алмодовар, вечери с паеля, плачещи китари. Мислех си, че така я доближавам до себе си. Пък то, Хесус! Удар под кръста. Гледах снимката и не можех да повярвам.
Наталия е журналист. Първа класа, пише в лайфстайл списание. Статиите й са много модни. Мъкне се по разни мероприятия, винаги е била самоуверена, добре изглеждаща и достатъчно луда, за да бъде достоен модел за подражание. Тя е като тайфун, енергията й завихря хората и събитията около нея. Играе си с тях, размахва ги насам натам, завърта живота им около себе си и после просто си тръгва. Постига всичко каквото пожелае. Няма приятелки. Само мен. Казва, че аз съм нейния бряг.
Хесус се оказа красавец. Влезе през плъзгащите се врати на терминала и се усмихна с искрящо бели зъби. “Ола гуапа”, каза той и я целуна сякаш са гаджета. После целуна и мен по бузата. Два пъти. Ега ти гея. Наталия беше като зашаматена. Сякаш самият Исус беше слязъл на земята. Качихме го в колата ми, заедно с европейския му багаж и го натоварихме към хотела. Не спря да говори на лигавия си език, а Наталия го гледаше с невиждащ поглед. Това не беше моята Нат. За пръв в живота си бях благодарен, че съм завършил испанската гимназия. Така можех безпроблемно да следя разговора и да се включвам, когато трябва. Заведохме го на вечеря в моден ресторант. Оказа се, че той е компютърен специалист, по-точно хардуерист. С две години по-голям от нас с Наталия – на 29. Трябваше да призная, че изглеждаше свястно момче. Всъщност аз постоянно се сравнявах с него. Оглеждах какъв е мъжът, когото тя харесва. Аз също имам чуплива коса, доста по-висок съм от него. Разбирам много повече от зъби, отколкото от компютри. По навик му загледах зъбите. Бяха бели и равни. Изпитах неистово желание да го сложа на зъболекарския си стол. Аз и машинката. Никой нямаше да чуе виковете му.
- Хесус, харесва ли ти тук – зададох възможно най-тривиалния въпрос.
- Много – още по тривиален отговор – Наталия е прекрасно момиче, заради нея си струваше целият този път.
Той я погледна с влажен поглед и я хвана за ръцете. Никога досега не я бях виждал с такова тъпо изражение. И тогава те започнаха да се целуват. Пред мен!
Хесус седя две седмици. За Коледа искаше да си е у дома. През следващите няколко дена аз не излизах с тях. Твърде болеше. Една събота го заведохме в Мохито. Той се разцепи там. Пи като за последно. Целуваше я като за последно. Стискаше я в обятията си. А мен гърлото ме стискаше непоносимо. Тръгнах си. Чувствах се смазан. Пълен идиот. За пръв път в живота си направих това, за което бях чувал само. Напих се и си извиках проститутка. Не беше грозна, но изглеждаше похабена. Не предизвика нищо в мен. Свърших за по-малко от минута. Даже май съм крещял. Обу си тигровите гащи, взе банкнотите и си тръгна. Все едно нищо не е било.
Хесус го изпратихме в една мразовита вечер. Наталия много плака. Той също бърса сълзи. Каза, че непременно трябва да му отидем на гости в Мадрид. Дори ми даде и имейла си. После се целуваха с Нат дълго и напоително. Колоната от заминаващи го повлече и скоро той се превърна в малка точка в нощното небитие.
- Тръгна си. Ей, така, все едно нищо не е било.
- Скоро ще му отидеш на гости, нали те покани.
Наталия запали цигара.
- Виж навън – каза тя – вали сняг. Вали от седмица. А аз го забелязах едва тази вечер. Досега беше лято.
- Какво значи той за теб?
- Той е една сбъдната мечта, Иване. Почти не го познавах, а се побърках по него. Той ме разбираше, говорехме с часове, сякаш ми е духовен близнак. Разбираш ли? Като го видях и светът се преобърна. Забравих си цялата испанска граматика. Знам, че той е човекът. Онзи с главната буква.
Наталия откачаше по астрологията. Зодии, асцеденти, астрални близнаци и щуротии. Правеше хороскопи на всички мъже, с които се запознаваше. Защо обаче звездите мълчаха, че аз я разбирам най-добре?
- И сега какво правим? – попитах.
- Незнам. Обаче долавям една нова миризма. На домашни сладки.
Това вече беше опасно. Сигналната лампа експлоадира. Щом на Наталия й домирише на домашни сладки, значи иска много сериозна връзка с цел брак. Не, че досега съм го чувал. Просто, както казах, аз я разбирам най-добре.
Коледата мина, Нова година също. Тя замина с колеги от списанието на Банско. Аз пък си останах в София с моите колеги. Не обичам ските, студът, вече и чужденците не обичам. А в Банско са на тълпи. Той й се обаждаше през ден, през два. Макар че си замина, аз усещах присъствието му постоянно. Седяхме двамата с Наталия, тя пушеше с лакираните си нокти, а той ме стискаше за гърлото. Така се изминаха три месеца. Беше една дъждовна мартенска вечер. Неделя или нещо такова почивно. Аз тъкмо си бях запекъл любимите гъби в масло. Една бутилка вино чакаше да я освободя в чашата си. Бях изключил всички телефони, дори и себе си бях изключил. Сега пациентите не можеха да ме намерят и да ме повлекат към своите кариеси. Сетих се, че не бях заключил входната врата. Живея в стара коопореция на “Гурко” и съседите ми столетници ме имат за личен лекар. Влизат директно и ме заливат с порой от болежки. Застанах пред вратата и преди да заключа я отворих. Там ме чакаше Наталия. Лицето й беше мокро, не знаех дали това са сълзи или е от дъжда.
В къщи замириса на нейния аромат. Тя сушеше косата си в моята хавлия пред парното. Ноктите й бяха оръфани и почти без лак.
- Той е идиот, долен лъжец. Обичал ме, не можел без мен. Каза ми, че такава любов като нашата имало само в романите. Ега ти тъпотията. А аз се хванах. Аз съм тъпачката, Иване, аз. Тя избухна в сълзи, а аз я прегърнах. Примката около врата ми се изхлузи.
Час по-късно тя вече беше спокойна. Не хапна от гъбите, но изпи няколко чаши вино. Седеше с прегънати крака на дивана. Беше обута в най-дебелите ми чорапи и я наметнах с карираната си жилетка. Оказа се, че нашият Хесус живеел от няколко години с една мадама. През последните няколко месеца обаче тя била на специализация в чужбина. Като се прибрала усетила, че има нещо. Една нощ станала и му прегледала телефона. Там открила последния sms от Наталия. Той още не го бил изтрил. После му влязла в електронната поща. Мадамата също била на ти с технологиите и не й представлявало особена трудност да му разбие защитата. Там вече нещата дошли на мястото си. В папка “Наталия” открила цялата истина. За идването му до България, за любовта от романите и мириса на сладки. В яда си тя написала едно учтиво писмо до Наталия, в което разказала цялата тази история.
Март си отиде, с него и споменът за Хесус. Наталия още ближеше рани, но тя има уникалната способност да намира нов смисъл. Изкара още едно ниво по испански, вече говореше доста добре. Понякога й давах книги в оригинал и после ги коментирахме. Един ден прочете “Алхимикът” на Коелю, каза, че нещастията не могат да я откажат от крайната й цел и, че щом вярвала в нещо, то щяло да се случи.
- Каква е твоята цел? – попитах
- Не искам много, само мъж, който да ме обича.
“Обичам те, обичам те, обичам те”
- Е защо си мислиш, че ще го намериш в чата? И защо си решила, че трябва да е испанец. Каква е тази мания?
- Какво да ти обяснявам Иване, надали ще ме разбереш – тя дръпна от тънката цигара – влече ме. Тая Испания ме е вързала като с въже и ме намотава около себе си.
- Намотава те, трънки, сама си ги измисляш тия глупости. Имаш хубава работа тук, положение, пари, приятели. Там ще си имигрант, какво ще имаш, нищо, един кръшкач, подобен на Хесус.
- Не ми харесва начинът по който ми говориш.
Бяхме седнали в едно барче и въпреки силната музика, усетих, че хората се обръщат към нас.
- А на мен не ми харесва, че се превръщаш в маниачка. Това твоето е лудост, търсиш си мъж, който да те обича, но да е испанец и то си го търсиш в чата, при откачалките!!!
- Виждам, че днес само ще се заяждаме. Чао.
Тя загаси цигарата и си взе чантичката.
- Ей, чакай, Наталия...
Късно, тя потъна в тъмнината.
И идея си нямах какво да правя с Нат. Следващия месец бях погълнат от работа. Може би и аз се превръщах в маниак, май моята Испания се казваше Наталия. Беше ме вързала с въже около кръста и ме дърпаше ли дърпаше...
В средата на май вече беше истинска жега. Това време откачаше, доскоро валеше и беше студено и изведнъж лятото дойде. Без предупреждение, без плавни преходи. Категорично ни застави да го приемем. Не се оплаквам, обичам топлината. Скоро идва лятото, август, Несебър. С Нат се сдобрихме и вече кроях планове как ще я заведа на морето. Тази мисъл ме опиваше. Един ден я видях, очите й блестяха. Тая работа не ми хареса. Бяхме на Щъркелово гнездо на язовира. Заведох я там с новото си Пежо. Всъщност ново за мен, иначе възрастничко. Съботен следобед, мързеливо въртяхме педалите на водното колело. Езерото беше заспало. Романтика. Така исках да я целувам.
Наталия очевидно искаше да ми каже нещо и не знаех какво да очаквам. Всъщност съдейки по блесналия й поглед, очаквах някой нов испанец.
- Как се казва и кога идва?
- Кой?
- Испанецът.
- Ама ти.... откъде
-Ха – изсмях се – На челото ти пише Севиля.
- Ама той наистина е от Севиля.
Аз по-добре да се бях удавил. Така и не разбрах как налучках цялата история. Този се казва Луис. На 40 е. Ега ти дъртака.
- НЕ Е ЖЕНЕН – натърти тя
- Ами той и предишният не беше.
- Знаеш какво имам предвид.
Знаех за съжаление.
Пак Телесинко, пак Тили, да беше пробвала поне някъде другаде. Даже май е и богаташ, имал рекламна агенция.
- Представяш ли колко лесно би било, бих могла да отида да работя при него.
- Не говориш сериозно, нали?
- Напротив.
- И как смяташ, че ще те пусна при някакъв, който дори не познавам. Поредния перко от Интернет.
Тя нацупи устни, но този път нямаше накъде да ходи. Бяхме по средата на езерото.
- Ще се запознаете, идва на 5 юни.
5 юни, жега, 12.30 на обяд. Отново на летището, отново сектор пристигащи. Нат беше в бяло.
- Жениха го чакаме. Само букетът и жартиерът ти липсват.
- Ей, днес да не си станал със задника нагоре.
Мисля, че от езерото все така ставах.
Луис Риус. Влезе като биг бос. Марков от глава до пети. Тениска Келвин Клайн, парфюм Ла Коста. Косата му беше толкова къса, че изглеждаше като ореол над главата му. Въпреки това си личеше, че сребрее. Имаше леко строги черти, изглеждаше ми пресметлив и сноб. Подаде си ръката, която беше учудващо мека за цялото това излъчване. Без целувка. Само “буенос диас” и веднага заформиха разговор с Нат. Този път тя беше уверена, забелязах колко добре говореше испански. Направо се изумих. Това момиче наистина го влечеше натам. И него го натоварихме в пежото, закарахме го в същия хотел. Мисля, че вече трябва да ни дават комисионна. Наталия ме отпрати с поглед и повече не я видях. Дори не знаех, дали й мирише на сладки. По-късно разбрах, че Луис е разведен, че си търси сериозна връзка. Наистина е богат. Имал две деца – близначки на 8 години и само заради тях би се върнал при жена си, но твърде се били отчуждили, за да го направи. С Нат взели кола под наем и направили обиколка на страната по маршрут, грижливо подбран от нея. “Все пак не е нужно да ни гледа циганиите.” – каза ми тя. Ама те циганиите си бяха навсякъде. С него историята била съвсем различна. Сериозен мъж, сериозни разговори, рози, обяснения в любов. Наталия изведнъж заобича възрастните мъже. Той си замина след 10 дена. Тя стана като него, снобка и сантиментална. Наричаше всичко по по-особен начин – на кафетата викаше кафетерии, чувствата й бяха сентименти, изведнъж започна да слуша джаз и да пие уиски. Утешавах се, че и това ще мине, но уви. Август аз заминах за Несебър, а тя за Барселона. Той й плати едноседмичен престой там, дори и самолетния билет й плати. Отседнали в хотел от най-скъпите вериги, всеки ден били на различен плаж – Ситджес, Йорет дел Мар, тя казваше, че на мърлявия плаж в Барселона ходели само мароканците. Всяка вечер той я водел по барове, гледали фламенко, вечеряли край бреговата ивица, на фона на изискана музика. Тя се размазала. Моето самочувствие също. Хесус беше смешник, но с този гъзар не можех да се меря. Усещах как губя битката и дори не забелязвах циците по плажа. Влизах навътре в морето и ловях риба. Беше самотно и приятно занимание. Не, че улових нещо де. В Несебър бях с братовчед ми Косьо. Той е колкото мен, но е посветен на всичките рускини и германки. Затова и ходех сам да ловя риба. Какво им ставаше на тия хора? Нямаше ли за тях обикновени български момчета и момичета. Мразя чужденците. Мислех да напиша “Наръчник на ксенофоба”, но май вече имаше такава книга.
Не можах нито да изпратя, нито да посрещна Наталия. Бях все там, сам в морето, аз и рибите, които упорито отказваха да се закачат на въдицата ми.
Когато се прибрах тя ме посрещна. Дойде у нас развълнувана с три албума снимки. И двамата не обичаме снимките от монитора, затова си ги вадим в албуми. Друго си е да ги пипнеш, така спомените изглеждат по-истински. Тя беше почерняла. Испанското слънце било по-силно. Казва, че е влюбена в Барселона. Искала някой ден да живее там. Косата й беше гарваново черна и блестяща. Падаше свободно по раменете й. Изглеждаше като богиня. Никога не я бях виждал толкова щастлива. Нейната усмивка ме караше да забравя мъката си. Сиянието й, макар да нямаше нищо общо с мен, ме изпълваше. Косьо каза, че това е истинска любов.
Наталия все не намираше време да си разопакова багажа. Извади само подаръците и новите си дрехи, а другото го остави в куфара – каза, че така била готова да замине пак. На мен ми донесе малък вариант на катедралата “Саграда Фамилия” и една тениска с много усмихнати зъби и надпис, “Аз обичам Барселона”. Каза, че съм разбирал от тези работи, от зъби де. Направи цяла поредица от статии за лятото в Испания, които станаха истински хит. Вече пиехме само Клара (някакъв бълвоч от бира и фанта лимон), обличахме се в Манго, четяхме Маркес и слушахме чил аут музика. Веднъж даже и трева пушихме, защото “там всички това правили”. Мисля, че Испания в един момент ми дойде малко в повече. Не можех да я издържам повече. Месец след пристигането си Наталия не спираше да говори само за това. Една вечер взех Косьо и се забихме в най-просташката истинска българска кръчма. Пих ракия до посиняване и танцувах кючеци също толкова. Беше удивително свежо. Но не и на другия ден.
Дойде средата на септември. Есента се усещаше, колкото и да се лъжехме, че е лято. Обичам мириса на шума, на печени чушки и на дим. Но това идва малко по-късно. Засега още ходехме през деня по потници. Една неделя поканих Наталия на печени гъби на моята тераса. Тя дойде леко разтревожена.
- Какво има?
- Не ми е звънял от 4 дена.
- Може да е зает.
- Не е зает, има нещо друго, усещам го.
Обърнах се, за да не види радостта в очите ми. Казах с унил глас.
- Може да си въобразяваш, сега ще звънне и ще ти каже, че те обича.
Тарарарам рарам. Нокията, висяща на врата й запя.
- Звъни някак международно – избъзиках се.
Еба ти ясновидеца. Беше международно. От Севиля.
Тя се скри в спалнята ми. Говори половин час, може и повече. Ама той е богат и не го жалех. Сложих гъбите във фурната. Извадих джина от хладилника и сипах в две чаши. Малко тоник и лед. Стига толкова Клара. Навън се свечеряваше. Децата на съседите отгоре пискаха и гонеха кучето на двора. Запалих една от тънките цигари на Наталия. Не бях палил от миналата есен, но не се сдържах. Есента е време за промени. Миналата есен ги спрях, сега ги почвах.
Наталия дойде. Имаше увехнал вид.
- Повече никога няма да идвам у вас на гъби – каза тя. Прегърна ме, дори не заплака.
От известно време отношенията между него и жена му се били оправили. Децата му липсвали много, тя била готова на компроси, той също, заради близначките. Ако все пак обаче не потръгнело между тях Наталия да го чакала, той щял непременно да поднови връзката им.
- Тъпо испанско копеле – не издържах.
- Зарежи, аз му изтрих номера – каза Наталия с уморен глас – Никога няма да се върна при него. Беше ни хубаво. Аз повярвях, че съм го открила. Боже, колко уверена бях. Наивница.
Аз я прегърнах още по-силно. Гъбите изгоряха. Майната им. Отнякъде се разнесе миризма на печени чушки. Есента е време за промени. Вече знаех какво да направя.
- Не ми казвай, моля те.
- Ама...
- Нищо не искам да знам, Нат.
Тя ме погледна с хитър поглед.
- Поне малко не си ли любопитен.
- Не.
След историята с Луис Наталия се пострига. Сега беше са руси кичури.
Един от тях падна пред очите й, тя го отмести, ноктите й бяха лакирани в спокойно лилаво.
- Откъде е?
- От Барселона – каза с въздишка тя. Бил лекар. Всъщност фармацефт – казва се Антонио.
- Казах ти, не искам да знам.
- Но ти сам ме попита.
- Защото ме предизвика. Докога, а? Не ти ли стигнаха уроците за една година, ами още. Хесус, Луис, сега и този Зоро.
- Антонио – поправи ме тя.
- Все тая – чукнах я с кокалчето на показалеца си по челото.
Тя избухна в смях. Откъде тази енергия и този ентусиазъм у това момиче. Хората след такива любови страдат с години, а тя си променя прическата, боядисва си косата и почва начисто.
- Ти не можеш да ме разбереш, пък и си в Сатурнова дупка и всичко ти е черно. Наталия е родена през април, а аз през ноември. Сигурно затова обичам есента, шумата и тъгата. Ноември е любимият ми месец. Всичко е толкова обречено.
И така завършвам там откъдето почнах. На кафето в летището, в сектор пристигащи. Наталия се върна от тоалетната. Изпихме си чая с мента и отидохме да посрещаме Антонио. Нат бе облечена в зелено яке, милитъри панталони и ботуши до колената. През рамото чанта с мъниста и оранжев шал, в който може да се омотае 4 пъти. Застанахме на нашето обичайно място и зачакахме. През плъзгащите се врати влизаха шарени хора. Черни, бели, усмихнати, разни бизнесмени, изтупани мадами, ревящи деца, почерпени студенти. Но Антонио го нямаше.
- Дай му снимката, да видя за кого да се оглеждам – казах й.
- Нямам
- Как така нямаш?
- Ами така, не ми се представи.
- Ти си пълно перко. И как ще го познаем?
- Той ще ме познае и ще носи Алхимикът в ръка.
- Да бе, нали е фармацефт.
Но нашият Алхимик така и не се появи. Всичко живо се изнесе и останахме ние с хората за следващото посрещане. Реших, че е крайно време да я запозная с Антонио. Бръкнах във вътрешния джоб на якето и извадих книгата. По-късно щях да й разажа за Тили и за чата в Телесинко. Сега на мен ми замириса на домашни сладки.

Магдалена Чавдарова
22.02.2005