автор: marsi

ОЧАКВАХ
да се срути утрото,
звездите във очите ни да паднат,
луната да одраска полировката
на масата от тъмен махагон,
да се взриви на полилея слънцето
и да угасне нейде - зад тапетите
със цвят на пепел и със мирис прашен.
ОЧАКВАХ
покрай думите задъхани
в пулсации сърдечни да се лутаме
разплитайки аритмии от чувства
недоизказани до днес на глас...
Да паднат всички камъни от шиите,
прокъсали на нормите въжето
и вчерашните ни души - удавници
да счупят яйцевидния всемир
начало и завършек на безкрая....
Такава обич истински
ОЧАКВАХ.
Навярно ти,привикнал със стените,
зад сивия панел душа заключил
край томчетата скучни на класици
и чаша,през стъклото на която
не би могъл да различиш
по качество
помията от лукса...
не си готов...за мен.
И вече -
зад полировката на масата от черен махагон
ме гледа не лицето ми
а някаква неясна,от лъскавост размазана
новодобита същност
и мен ме няма в стаята.
Отдавна хвърлих ключа през рамо
и избягах.
Душата си да търся.