автор: liato

Изстрелваше душата си в писмо,
събрало скъсаните спомени на двама,
разхвърляни мечти за среща
с лилавите копнежи при събуждане.
Повтаряше наум прегръдката,
която и сега тежи в ръцете му,
но бързо се стопява в разстоянието.
За двата гълъба,
които храни със трохи,
тъй както себе си с желанието
да прекосяват общи сънища.
За мириса на цялост.
За дните си без нея
бързи и безсмислени.
Писмото изсвистя по мрежата.
Писмо, в което тихичко умират уморени истини.