автор: marmalad

и всичко е от лесно по-несъстояло се
лицето не достига с нещо
устните (си)
танцувам
до изяждане
мога
да прибавя само разлистени прозорци
към липата клатеща си
любопитството като крака
но към капка роса
не мога
да прибавя нищо повече от утро
и нищо повече от себе си
в редиците на тихите очи

и къщи

с разкопчани зеници
се разбягват
илюзорните сенки
катерачи без умисъл
сякаш малки филийки поръсени с птичи гърди
и виола д` аморе
жълтурчета
с малки ръце
дотам протегнати че знаят грамажа на въздуха
разбъркват кафета и ноти
преляла любов
по гърба на престорени пролети
чезнат тревите по здрач
и светят
в гърлата на щърбите улички
с очи електрически
недовиждащо
(Ти)

ме любиш

като портокал търкулнат по склона
резен мрак по тила ми (а аз)
бърша прахта привечерно и си мисля за теб

(привършвам)

реалните аромати
и си мия чиниите с феромони вместо
с веро преливане
на следващо ниво
взимам отново
(и отново) една салатена купа като въздишка
от сиропиталището
за да я люлея
в скута ми
да се отцежда
за утрешното омазняване
има ли смисъл
да ме

точно така

бележа разшитите преспи с несръчност
и настръхнали устни
сякаш котки безсънни
с безутешните чехли
шляпат в зехтин и марули
с дантелени чувства
в привидните локви
можех
да имам (съвсем) различни овали и бордюри
в безразсъдно- разсъмващо
и (нямаше) да пропускат гърдитe ми
и обувките

толкова

съм разсърдена
на клеймото
в безразличния му кръг
и на писмото
със протегнатите букви
които все така замислено не искам да чета
познавайки хроничния си глад
да лапам захарни облаци