автор: vavilon

Погледнах към пропастта. Не издадох уплахата. Мълчах.
Дали защото от болката не се умира толкова лесно? Или защото загубих вярата в хората?!.....Не умирай, тишината ме зове. Не умирай, моли ме вятъра. Не умирай, крещи самотното дърво.
Погледнах и видях безкрая на устните вплетени там някъде ....в Азбуката на себеотрицанието?!
Погледнах в тишината на Аз-а и реших, че моята тъга не е единствена... Само част от плътта...на реалното.
Погледнах към лъчите на слънцето и се усмихнах.Тогава...целунах Света и чрез дланите вплетени в едно, помолих Пространството за прошка.
Разбрах че този ден не беше за умиране. Животът е твърде кратък и чрез тишината на Аз-а крещях на ум смисъла на безсмислието.
... И у дома - майка ридаеше, прегръщайки ме до болка. Тогава истински почувствах Любовта......Дори тишината на Аз-а мълчеше от толкова много... Обич!