Еждерха спи.
Сънува вече хиляда години.
Когато заспа ветрите навяха върху тялото му прах, малки камъчета и семенца. Пораснаха там треви, после храсти, гори... опожаряха, после пак пораснаха и станаха многовековни.
Всяка година планината се издига, расте, извисява се.
Всяка година дърветата нарастват с по един пръстен, а Еждерха - с по един сън.
Пръстените на дърветата са кръгли; понякога по-тесни, друга година - по-широки. Пръстени.
И сънищата на Еждерха са като пръстени, все за едно и също, там се въртят.
Еждерха е змей.
Змейовете се излюпват сами от яйцето.
Това става бавно и трудно и не всички яйца успяват да измътят змей. А пък са малко и бездруго...
Еждерха се излюпи една пролет. В равното, в пясъка, до едно море.
Беше се схванал в онова метално яйце, беше се натъртил в яката му утроба.
Усещаше жажда и знаеше какво му е. Змейовете се раждат научени, после само допълват знанията си.
Еждерха се добра до водата и пи.
Много пи! Морето се отдръпна с една стъпка.
После змеят се почеса между шиповете по гърба с нокътя на крилото си, погледна нагоре и заблестя във всичките цветове. Черен.
Небето беше тъмно и там звездите сякаш кихаха. Той знаеше, че някои от тях стават за ядене и се надигна. Опъна гръбнак, крака и крила и се оттласна от твърдта...
Трябваше му само да стигне до там, където въздухът става тънък, после се шмугна в една от граничните цепнатини и се разтвори...
Отхапа си достатъчно от една незначителна по големина и яркост звезда, после полетя обратно.
Слънцето се показваше вече над смутеното от Еждерха море, когато той се появи отново.
Вече някой беше намерил отломките от яйцето, вече някои ги бяха прибрали.
Вече някоя вещица вареше билета в новия си котел с обло дъно и магиите й ставаха истински.
Вече някой ковач вадеше последен звън по наковалнята си от ново острие, което нямаше да пропусне удар.
Вече някой прикрепяше тънка цепната люспа от черупката към яворова клонка и с този писец щяха да бъдат изрязвани живи картини по плоча, или лист. Все едно.
За много неща вършат работа черупките от змейски яйца и не остават да се търкалят неприбрани. Затова е такава рядкост да се намерят парчета от тях.
Еждерха се огледа, ама не, нямаше ги там. Не му и трябваха.
И тогава видя Келебек.
Тя беше много мъничка и бяла.
На двете си крилца имаше по една точка, в която концентрично се преливаха синьо-зеленото на морето през модрото на теменугите и перуниките до ярко червените, оранжеви, жълти и чак белите-бели цветове на небето, както когато слънцето се ражда, или умира, в него.
Крилцата на Келебек трепнаха, а в Еждерха нещо звънна.
Той приклекна и притаи дъх.
Келебек, тя беше пеперуда, хвръкна, направи кръгче пред лицето му и кацна на върха на носа му, върху шипа там.
Змеят извъртя очи и потъна в кръгчетата на крилцата й.
Потъваше.
Потъваше все по-дълбоко и по-високо.
Такава тишина! Покой.
Около него се сменяха мъгли и бистроти, картини и години... векове... Еждерха се носеше през простори, светове...
Срещаше се с други змейове, сменяше с тях "знам" за "мога", "защо" за "защото".
Всичко беше ясно. Просто. Съставно и цялостно.
После... отведнъж Еждерха отново се оказа на брега, до морето.
Беше станал огромен, толкова огромен, че приличаше на планина така, както лежеше.
Беше изминало лятото, а Келебек лежеше мъртва и суха под паяжинено снопче с мънички сребристи яйчица.
Еждерха... тогава той заспа, в бялата мъгла, която извираше около него, сякаш от него.
И засънува.
Всяка година змеят пораства с по един сън, грамадна планина от знания и сънища, а отгоре се сменят горите.
В сънищата му винаги, неизменно е Келебек, с точките върху белите крилца.
Това е приказка, в която танцуват пеперуди.