автор: Rimoza

Сгромолясаното слънце в сърцето ми,
с уморени клепачи плаче на глас,
но наточения жаден ръб на брадвата,
ми напомня, че все още съм жива.
Жесток и безочлив хаосът ни пренарежда,
лъжекумирите ликуват в първите редици,
обезлистена, четирилистната детелина,
полива със сълзите си ябълката на раздора.
Молитвата на Създателя тъжно мълчи в ъгъла,
на ситите сърцата са от камък,
не е актуален вече катранът на ада,
в капаните земни гладните се гърчат.
Апокалипсис извайва злокобни знаци,
истината бяла, вгражда в черно разпятие,
коленичила на дъното надеждата се вглежда,
сред черните лястовици да види бялата,
но дали ще успее и кой път извежда
от пъкъла земен към вратите на Рая...
Дали душата ми рана до рана цялата,
ще възкръсне за ново светло себевричане,
дали ще преодолея безвремието,
частица небе в очите си съхранила,
на границата на безсилието
и мечтата за сбъднатата Пепеляшка ?!?