Майка ми много се товареше - все така на три смени в хлебозавода. Тъй като беше доста директна, пряма, но и раздразнителна ("Беше конфликтна личност. " - казва баща ми) и не можеше да премълчава (докато той беше настроен винаги да премълчи, да не влиза в дрязги), беше се скарала с някоя своя колежка.
Една вечер, като отивала на работа, в тъмното изскочил някой и я бутнал. Според баща ми -както го разказва сега - не опит за изнасилване, нито за обир, само сякаш някой искал да я сплаши. Тя се върнала страшно разстроена в къщи и не можела да се успокои дни и седмици. Предполагали. че това може да е бил братът на тази нейна колежка, но само предполагали. Аз като че ли си спомням вечерта, когато тя излезе на работа и малко след това се върна - сякяш сега я виждам как се появи на вратата - много разстроена и разплакана.
Не и беше лесен животът на жената. От около 5-6 годишен са започнали да се запечатват в съзнанието ми особено драматични преживявания, свързани с нейната нервност. Помня тежки моменти, в които съм лял много сълзи над ченгелчетата и луличките в I-ви клас. Краснописа за нея беше от особена важност -тя не беше успяла да завърши средното си образование (поради недостатъчна упоритост може би - не вярвам да е било поради липса на средства, но беше завършила или беше достигнала до десети клас). Може би по-нататък беше усетила негативите на липсата на ценз, особено когато глупави хора те командват, с което несъмнено се беше сблъсквала много пъти (и си беше патила поради своята прямота).
Баба ми пък, нейната майка, беше напълно неграмотна -останала пълно сираче на 5 години и не бяха я изпращали въобще на училище- тя не можеше нито да чете, нито да смята, даже не познаваше парите, бяха я оженили 14 годишна за дядо ми (и той съвсем млад -16 годишен), взели я предимно заради зестрата - земята която наследила - и беше останала роб и безгласна буква в това семейство…
…Tа доста зор видях около писането на разните завъртулки. Също така като сега помня също една супа, която трябваше насила да ям и разредих с много сълзи. Там, в квартала, веднъж или два пъти, а и по-късно - в новото ни жилище в центъра - ми се е случвало:като ми се ядосаше много и си изтървеше нервите - да ме съблече гол и да ме избута навън от къщата. "Аз съм те отгледала, аз съм те хранила, аз съм те облякла - гол ще излезеш. " Аз се чувствах страшно беззащитен и унизен - като някакво животинче - молех и се, лягах на земята и прегръщах краката и в коридорчето (…сякаш сега виждам почти новите букови дъски на дюшемето в коридора на бай Асеновата къща, наковани тук-таме с пирони, краката и - с косъмчета по тях) - само и само да не ме изхвърля (страх ме беше, че това е изоставяне завинаги), но тя ме избута навън и затвори вратата. Навън, в двора, се прикривах и се свирах някъде зад къщата, за да не ме види някой, който минава по улицата.
Като че ли сега съм там, пред очите ми е пътната врата, стълбите към къщата, гледам към оградата да не мине някой, да не ме види. После тя ме прибра, мисля че плачеше, сигурно съжаляваше че си е изпуснала нервите.
Веднъж се бяхме разхождали с момчето на хазяите (гoляма панта) и други деца надолу по реката и се върнахме следобед около 15 часа. Може би съм бил вече в училищна възраст, но не мисля, че този ден е трябвало да бъда на училище и да съм закъснял. Тя ме беше чакала дълго, беше се притеснила и изнервила много и още с влизането в двора ме погна ядосана. Но аз, подплашен вече от моментите и на гняв и ужасен (почувствах се заварден като пиле в един ъгъл на двора), в ужаса си успях да се изкатеря по циментовия стълб, прескочих бодливата тел и хукнах по улицата. Тя - след мен. Скрих се в едни тръби извън квартала - строяха канализация през поляните. Тя обикаляше наблизо, викаше:
"Вальо, Вальо, излез, нищо няма да ти направя!" Но аз не се показвах, страх ме беше. Помня го ясно - сякаш сега съм там - в тръбата и треперя от ужас да не ме открие. По едно време, като мина наблизо, се уплаших, че ще ме види и хукнах по пътеката през поляната надолу към гарата. Насреща вървеше някакъв мъж и тя му извика: "Хвани го! Хвани го!"
Той ме улови, аз паднах в прахта, дърпах се и се мъчех да се откопча, но той ме държеше здраво, тя дойде и ме прибра. Взе да ми се моли, да ме увещава че не искала да ми направи нищо лошо...
Около 1961-2 г. баща ми беше боледувал много тежко от артрит. (Тогава съм бил на целодневната ясла. Сякаш имам смътен спомен как тя го мие, един леген с вода насред стаята). Като му беше ядосана, сърдита нещо, тя все му го припомняше; " Като беше болен от артрит, като малко дете съм те гледала. Панталона не можеше да си закопчаеш. Със свещ ще ме търсиш ти мене!" и т. н...
Следващите години той пак имаше болки в гърба, в ставите. Помня, че тя редовно му залепяше вечер пластири. Ето, сега само като го споменах и ми замирисва на камфор. Пластирът е широка колкото тетрадка лепенка напоена с камфор за загряване на някои ревматично или артритно болни места. Също го мажеше с камфор, така че тази миризма за мен е свързана с домашен уют. Сутринта тя му отлепяше пластира, който беше някъде по гърба му. Помня че здраво се залепяха тези огромни лечебни лепенки и при олепяне се чуваше звук сякаш раздираш плат (трябваше да се отлепя рязко, за да не се измъчва по-продължително потърпевшия).
Когато ходя в гората пролетес или лете съм късал листа от трънливия храст "паричка". Като ги смачкам, замирисват на камфор и ме пренасят в стаята ни в квартирата в квартала, сякаш сега майка ми маже баща ми с камфор или му слага пластири…