автор: paparakapv

Вълните на морето са жените ми.
Измислени от тънките ми пръсти.
Рисувани с пастелните ми устни.
По-късно - върнати на Посейдон.
Понякога им свирех с грешни ноти
(парадът на лъжата бе циничен),
а стъпките ми по брега не тичаха-
банален кадър в ролята сценична.
Бездомни лягаха във празната постеля,
във мрежите на думите оплетени,
превърнати във мимолетни пътници.
А в мен е тихо, тъжно и пометено.
Оттам нататък е единствено морето.
Забързаните мисли движат въздуха
и сънен съм като след двоен бърбън.
(Отскоро даже съм безумно влюбен)
Възкръснали в стремглаво свечеряване,
забравям ги, до следващото връщане.
Залязват всички в своето море,
в което всеки някога се дави.
Крещя със всички сили на дъжда,
че сушата прилича на душата ми.
Във пясъчните локви на скалите
вълните не оставят отпечатъци.
Вълните на морето са жените ми...

Вълните - тази глутница от блудници.