автор: utro

Потоците дълбаят серпентини,
в които някой хвърля
цветни камъни,
а друг върви по тях
към тишината.
Безсрамна в нас тук не е голотата,
а дрехата, която я прикрива.
Дори в дъгата има съпротива
и тя разпръсква белия си цвят.
По нея ситни капчици свистят
и всяка поотделно й отива.
Изтръгнал звуци, жадният ни слух
притиска самотата като вена.
Илюзията не е разрешена!
Но кой би спрял в градината снишена
листата на разцъфналия дух!