автор: jeck

  Следващата ни квартира е била, по-точно беше - нея вече я помня - в квартала до ж. п. гарата, у бай Асен Милиционера. Квартала тогава още нямаше име, по-късно го нарекоха "Даме Груев", а тогава се знаеше просто като "Квартала" - мястото, където най-вече се разширяваше града и пристигаха преселници.
   Оттам са и първите ми спомени. Koгато съм бил около две-годишен, майка ми започва работа в хлебозавода "Сливенска комуна" - и двамата с баща ми са били на смени - той на две, тя - на три смени (включително и нощна - от 22 до 5ч.) Затова се е наложило да ме дадат на целодневни ясли - с нощуване, само в събота вечер и в неделя съм си в къщи - още беше шестдневна работната седмица. Мисля, че точно първата ми сутрин в детската ясла се е запечатала в съзнанието ми. С майка ми прекрачихме дворната врата. (Яслата "Кирчо Кърлешов" и досега е там, до гарата). В двора децата играеха гимнастика, една учителка им показваше упражненията. Като ги видях, аз се извърнах, прегърнах коленете на майка си и заревах: " Искам мама!". Останах, разбира се.
   Но в паметта ми оттам (а това са най-ранните ми спомени) - само тъжни спомени... И баща ми скоро като стана въпрос за това каза, че много тежко съм преживял тези няколко месеца - около половин година. Казва: " И на другите деца не им беше леко на целодневна ясла, но ти много тежко го преживяваше". Не можех да се отпусна с другите деца. Като сега си го спомням, сякаш кадри от филм, стоя до оградата, пред мен играят две-три момченца, но аз не се включвам в играта, само ги наблюдавам, изглежда се плаша от някаква агресивност и грубост, които усещам в тях.
   Вечер, на здрачаване, учителките (или по-скоро лелките, които оставаха на нощно дежурство с нас) ни нареждаха в кръг на терасата на втория етаж и играехме "Балонът се надува". Оттогава, а може би отнякъде още по-дълбоко, здрачаването винаги ми е действало меланхолично, навявало ми е тъга. И сега да чуя този рефрен - ще ми се приплаче. Тъй като леглото ми в яслата беше до прозореца, вечер като си лягахме, се изправях и гледах през него надолу, на юг. Виждаха се светлините на къщите надалеч (спалното помещение беше на втория етаж). Там, надолу, някъде на юг, беше нашата къща. Сигурно съм можел да видя светлинката и на нашата стая, ако разбира се майка ми и баща ми не са били на работа.
   Отвън на прозореза имаше дебели вертикални решетки. Сякаш и сега стоя пред него и гледам нататък, в далечината, как виолетовият здрач пада върху къщите и светлинките на лампите пламват и започват да потрепват като звездици тук и там...
   След като баща ми преминал на една смяна съм напуснал седмичната ясла и са започнали да ме водят само през деня (на дневна ясла).
   Стаята ни в квартирата беше 3 на 3 м., маса, две легла и печка. (Щях да посоча по-големи размери, но си дадох сметка, че съм бил малък и нещата за мен са изглеждали по-големи - затова направих заключение за големината на стаята по разстоянията, които оставаха от леглата до стените: от едното легло оставаше място свободно да можеш да отвориш вратата; по другата дължина на стаята имаше точно едно легло на дълго и едно напреки).
   На печката постоянно стоеше синият емайлиран чайник с липов чай. Баща ми работеше често в къщи след работа. Радиотехниката му беше хоби и си се занимаваше сам, а и все по-често вземаше да поправя радиоапарати, да изкара някой лев (телевизорите още бяха голяма рядкост). Когато търсеше повреда се чуваше силно бръмчене (или музика - ако бе успял да я открие).
   Гледал съм го как със собственоръчно изработени машинки навива бобини - със завидно търпение и постоянство нареждаше навивките от тънък, понякога като косъм проводник. Успявал е да се успокоява, да бъде спокоен. Дали с цената на по-малко влагане на енергия, чувства и внимание край себе си, към мен, в семейството?
   Помня, че ме е водил на мачове.
   Прекосявахме просторните поляни на изток от квартала, промушвахме се през оградите от бодлива тел на военните поделения и достигахме до стадиона. Водил ме е и на кино. Особено добре помня кадри от един филм - "Скарамуш" - мисля че беше с Жан Маре - как се дуелираше - та даже и като висеше с главата надолу от едно дърво. Бил съм 5-6 годишен. Като се прибирахме от филма и вървяхме по нашата улица "Кочо Честименски", на запад се виждаше много красив пурпурен залез. Сякаш и сега е пред очите ми. Баща ми ме държеше за ръка и се чувствах сигурно.
   Там, в квартала, вече 5 -6 годишен, повечко се заигравах с децата навън. То беше спокойно място. Особено хубаво беше по големите слънчеви поляни в съседство с него. За мен тогава те са били едва ли не необятни, въпреки че като си помисля сега, едва ли е било повече от 200 м. да ги прекосиш. Опираха на изток в старата ж. п. линия с големите орехови дървета покрай нея. Зад нея продължаваха военните поделения. Там, накрая на поляните, до линията, имаше една къща, която усещах толкова далечна, така романтично, приказно - загадъчна; единствена, самотна къща дълбоко навътре, в дъното на поляните. Там живееше семейството на Борис -високо, русо момче, година-две по-голямо от мене. Помня, че по поляните ходехме след по-големите да гледаме как ловяха паяци. Пускаха топче асфалт на конец в дупката на паяка (беше слънчево, жарко и асфалта беше мек и лепкав), паякът започваше да се бори с топчето, залепяше се, и те го изтегляха.
   Имах едно приятелче - Недко, с когото често играехме заедно. Бащите ни играеха шах - с още един техен съсед - Стефан, когото добре съм запомнил с това, че барабанеше с пръсти по масата като мислеше, а на мен това ритмично барабанене ми се струваше голямо, непостижимо изкуство.
   Семействата ни с това на Недко бяха близки. Баща му - бай Андрей - дърводелец в завод "Васил Коларов" и майка му - леля Мима - продавачка в лавката на едно поделение, се събираха с нашите.
   Имахме още едно близко семейство - една землячка на майка ми, която работеше същата работа като леля Мима и мъжа и - бай Григор - старшина в армията, с които също си ходехме на гости.