автор: dzap

Продължение

24.12.-31.12.2005 г.

***
Татко си отиде.

***
И остана.
Когато го пренесохме по тесните стълби и положихме ковчега на прогизналата земя, дъждът спря.
Усмихнах се. Направих го.
Защото, ако дори за секунда във всеки от нас не живееше - почти винаги невидима - непоколебимата увереност, че слънцето си е там, зад облаците... ако нещо - дори за миг - уязвеше непоколебимата увереност, че то ще изгрее отново... ако това се случи дори един-единствен път... не бихме могли да преживеем нито миг, без да се превърнем в стадо уплашени животни, сеещи смърт.
И го казах на хората. Казах им, че моето слънчице ще остане тук. И никой не може да ми го отнеме.

А по много лица прочетох учудване. Защо го допускаме? Защо понякога наистина се държим така, сакаш мракът ще трае вечно?

***
Попивах всяка запетайка от - вече - задъхващият се разказ на това лице. И се надявах - исках да се надявам, че финалното многоточие е далеч.
И с всяка секунда осъзнавах все по-ясно, че ако последните четири години не бях правил това, което беше постоянната ми молба към моите слушатели - ако в последните четири години бях пропуснал дори един ден, в който да забравя да му кажа колко го обичам, да го прегърна - дарен и даряващ - ако го бях направил, нямаше да мога да продължа.
Сега можех. Защото се оказа - не бях мислил за това - че наистина съм искрен с хората, допускащи гласа ми в своя дом. Не бях искал нещо, което не съм готов да сторя. И не правя.

Сега можех да продължа.

Въпреки болката. Дарена ми от хората, заради които бях прекарал толкова безсънни нощи, зарязвайки всичко, щом чуех "Помогни ми!". Никой от тях не се обади.
"Недей да съдиш! Мнозина се парализират пред чуждата болка. Не знаят какво да сторят".
Сигурно.
А е толкова просто. Вместо глупавото "Моите съболезнования!" има няколко прости срички, които правят чудеса: "С какво мога да помогна?".

***
"Защо отново съдиш?"
"Изгаряш ги. Не разбираш ли?" - така ми говореше преди няколко дни Любимо Минков в малкото пространство - вкопано в земята - което беше отделил за да има къде човек да обърне погледа си нагоре - "Не можеш да дадеш никому повече от това, което може да понесе...
Навремето хвърлях кокошките на баба ми от четвъртия етаж. Вече бях разбрал, че са птици. И ги пусках да летят. А те размахваха мъничките си криле и успяваха да стигнат невредими до земята. Летяха. Но след няколко дни спряха да снасят яйца."

***
Така ми говореше Любимо, а аз все повтарях, че сме хора - "Просто хора!" - и колкото и да твърдим (и да вярваме), че правим добро, за което забравяме, в някое ъгълче на душите ни остава вярата, че така стават повече онези, чиято протегната ръка ще срещнем, когато имаме нужда от нея...

Тази вечер разбрах истинският смисъл на още едно от посланията, които ми беше подарил баща ми.
Лежеше в леглото, смаляващ се, а думите вече трудно намираха път.
"Искам джаз!".
Погледнах го учудено.
Не знаех кога е слушал джаз, не знаех какво е слушал... Понапънах се - и подпрял се неуверено на пресмятането на годините - с надежда попитах:
"Какво искаш да чуеш? Елла, Луис?"
"Луис." - каза татко.
"Ще ти донеса довечера!". И тръгнах на работа.
Влязох в единственият попътен магазин. Нямаше нито една касета с Луис Армстронг. Времето за началото на предаването ми ме притискаше. "Ще взема касета със соул балади!" - признавам си - "Сигурно няма да забележи"...
Вървях към къщи. Бързах. Не исках да пропускам нито минута, в която бих могъл да бъда с него.
И тогава телефонът ми извъня - "Намери ли касета?" - беше мама. "Намерих. Не точно това. Но и не знаем точно какво иска." - отговорих. "От три часа ме моли да те намеря и решиш проблема. Иска Луис."
Спрях. И промених посоката. Започнах да обикалям музикалните магазини. "Нямаме касета. Имаме диск". И отново. И отново. На третия опит касетата се намери. В нея имаше две песни, изпълнявани от Луис Армстронг - "It's a Wonderfool World" и "Summer Time" (заедно с Елла Фитцджералд). Първата и втората песен на страна "А" на касетата.
Почти тичах към къщи. Пуснах "Този свят е прекрасен", а татко се разплака. Това ли е песента. "Това е!"
Когато съм излязъл от стаята - да се преоблека - той казал на Мария - "Кажи на Валето с тези песни да помага на хората" (вече звучала "Summer Time").

Значи има и друг път!
Умираше от рак. Всеки ден се прощаваше по мъничко с нас... а мислеше как да помогне на хората. Не можеше да очаква нищо от тях. Не можеше да иска нищо от тях. А мислеше как да помага...

Има път.

ДУМИ НА ПРОЩАВАНЕ

"Добре, напънах се да те изслушам, но някои въпроси остават."
"Слушам".
"Защо така се луташе в разказа си. Водейки героя си, говореше за него в трето лице, а после - все по-често - грабваше инициативата на разказа?"
"Там е работата - ако не знаеш кой води, си воден"

***
"А любовната история? Прескачаш година и половина - и нищо?"

Ето:
Тя също не се обади.

***
"Не е справедливо. Не го заслужава. Не можеш да приключих тази история така!"

Вярно е.
Замина за пет месеца за Америка. И се върна. И отново замина. И отново се върна.
При първото завръщане и подарих думи. Родени на рождения и ден.
Преди няколко дни ми каза, че са стоели закачени в стаята и - там, в Америка.
"Един ден един приятел ме попита "Какво пише?" и аз му преведох твоите думи. А той се разплака. Защо плачеш, попитах - "За отиващата си нежност" - отговори ми той.
На рождения ми ден отидохме на един остров. А той извади написаното от теб от раницата си - беше го взел без да ме попита - и ми каза: "Отиди в океана. Представи си, че си сама - че няма, хора, къщи, птици, дрехи... И го прочети"... Не знам защо ме накара да го направя".
Усмихнах се. "Някой ден ще разбереш".
Не и казах, че продължението напираше зад усмивката, но тя - усмивката - го възпря. Беше болезнено: "... Когато разбереш какво е нежност".
Същата вечер, попита слушателите кой е най-скъпият подарък, който са получавали. И им даде своя отговор: "Тази година един приятел ми подари цял ден. На рождения ми ден".
Не се стърпях и надзърнах в студиото. "А чии дар носеше приятелят, подарил ти най-скъпият по-дарък в твоя живот?"

Това е, приятелю.

А аз - имам още много да уча за пътя, който ми показа татко.

***
"Това ли е всичко?"
За Коледа и подарих предишната си книга. Беше чела много от нещата в нея, но едва сега успях да я завърша.
Връчих и я в студиото... и си тръгнах. Сврях се в стаята за пушене и си поплаках. Нали ти казах - имам още да уча за пътя.
Очаквах да се обади. Не го стори. Не издържах - намерих и отново телефона - и се обадих: "Имаш ли сили да понесеш още един подарък от мен (знаех, че ще завърша тази книга преди Нова година)?". Не съм сигурен, че получих отговор. "А прочете ли предишния подарък?" "Блестящ, както винаги" - беше отговорът...
Птиче.
Оковано в клетката на моите представи.
А аз си мислех, че целият този блясък не може да ме стопли...
И се сгуших в пепелта.
Потъвах в пепелта.
Пепел . Защото всичко ръбесто и причиняващо болка вече е стрито от пламъка.
Пепел - ласкава...
Пепел...
Пе-пел...

Пеперудата
прогризва
път в пашкула си.
Плахо.

31.12.2005 г.; 3:56
Край (?)