Продължение
***
31.05.-06.06.2004 г.
Зимните спомени обикновено са просто протягане към топлината на огнището. Каквото и да е то.
Не знам какво ме накара - в края на най-пролетния месец - да се върна към една среща през зимата... ("Не знаеш? А корабче плува ли? Нали тя замина...")
В центъра на Банско възрастна жена продаваше домотъкани черги и платове. Знаех, че не бодрият предприемачески дух я е накарал да застане там - опипвана безмилостно от студа и вятъра - но въпреки това, или точно затова, я попитах с мойто си питане: "Кои благи думи използваш?". "Жив здрав да ми си, Бог да те благослови!". Простичко, нали?
Разприказвахме се. Както си му е реда, тя се пооплака, че продава "платовете на мама". Виждаше се. Че платовете бяха "истински", и че човекът пред мен е такъв. И продължих: "Сигурно и на мама не е било лесно, но много слънце е втъкала!". "Мама е била много упорита. Ние днеска вече не можеме това да го направиме. По-простоват е бил живота. По- е бил свободен. Сега сме много натоварени. Много напрегнати. Както виждаш, 69 години съм и съм дошла да си изкарвам прехраната. Като си немам дедо..."
А после - след кратка пауза - и двамата, едновременно, изтърсихме "Свободата е отвътре.". Тя продължи: "Как да ти кажа, не знам. Ние така разбираме. Бедните хора. Възрастните...
А па вие - младежта - си имате всичко. Вие нема от какво да се оплачете, ле?".
И го казах - точно тогава, защото тогава го разбрах, наистина, истински - "Ние ви завиждаме за това, което имате. Вие - за нашето имане. Все тръгваме от нямането. Вместо да благодарим за иманото". "Да." - каза тя - "Всичко треба да благодариме на Бога. Дори и да нема - това ми е било нафаката днеска. И па му съм благодарна - че не сам легнала. Чакам. Надеждата не губа. Тя последна умира" - и се разсмя.
Пресекващ беше този смях, но идваше отдалеч, от десетилетията, които не бяха успели да я пречупят. "Така и бабата - тя последна умира" - и смехът продължаваше да завихря хартийките по плочките на площада, в танц, който не търсеше смисъл, а просто заявяваше: Жив съм! А жената - чието име не поисках да узная, защото исках тя да остане символ - ме изпрати с думите "Ех, бе - убав човек си-и-и. Злато човек!".
Почувствах се благо-словен. И наистина си тръгнах с обещанието - непатетично, мълчаливо и тежко - че ще търся пътища, които не тръгват от съжалението за това, което нямам. Пътища, по които ще срещам - отново и отново - "Благо-даря". И тогава, чрез тези срещи, вярвах - вярвам - животът ми ще бъде благослов...
Зимен спомен през пролетта.
Не гледай термометъра, щом зъзнат цветята.
***
И все пак трябва да има изход.
Вървях из Огняново. Улисан в онова типично мое занимание, което - погледнато отстрани - вероятно получава еднозначна оценка: "Шляе се човекът!". Само че /а как иначе?/, аз наистина не виждам смисъл в прекарването на командировките в срещи с "отговорни лица". Не просто защото отговорите на отговорните в повечето случаи издават ("Не прекалявай с каламбурите!" - "Добре де!")... бездушие. Отдавна съм разбрал, че за да има среща, наистина трябва да си готов за нея.
Говоря за срещата като събитие, като съ-битие. Да срещнеш другия и се познаете. И - с изумление - откриете (или поне единият), че животът не е просто тътрузене на морни нозе, хленч или свистене на вятър в празни черепни кутии, скърцане на протрити - от труд или пълзене - стави, а тържество. Не зная на какво. И няма значение.
Защото усещането за отворени очи е несравнимо. За прояснен поглед. Който изведнъж се оказва способен да възприеме светлината като орисница, покланяща се с нежност на песъчинки и... Стига толкова. Трябва да го преживеете.
Вървях из Огняново.
Минах край черквата. Огромна бетонна стена я подпира. Точно в този ден просто си помислих "Тя - вярата - със стена не се крепи...". И отминах.
Притихнало беше селото. Припладнило. И аз усещах натискът на слънцето - да ме сгъне, да изстиска водата, дето и сама се стичаше по гърба ми, а после да ме просне някъде на сянка - да съхна или влага да събирам... На него едва ли му пукаше.
И на една улица, изведнъж (така става в приказките нали? И в живота, когато отвориш сетивата си) - видях една женица. Приседнала край пътя върху дървена макара. Край сухия път, който само от време на време лениво потръпваше от преминала кола... седеше сухата женица и плетеше. Чорап.
От време на време отриваше с ръка прахоляка, който упорито напъваше да продължава да дълбае пропастите на бръчките по лицето и... Толкова мрак и толкова слънце бяха побрали те, че погледнах нагоре - за да се уверя , че слънцето е на мястото си, че не е потънало в историята на лицето и - а после навътре - за да съм сигурен, че и мракът е на мястото си. Приближих. Заприказвахме се.
Поговорихме си. Както винаги, най-напред трябваше да изслушам няколко жалби. Не преставам да се учудвам. Хората вече са наистина безусловно убедени, че срещнат ли журналист, трябва да му се оплачат. Или оплюят политиците (жената не стори второто). А журналистите слушат, подсмихват се и трупат нови запаси от самодоволство: "Ние наистина знаем какво мислят хората!". Трънки!
Наистина си поговорихме. За един достоен живот. Клише? Да. Защото някои клишета се раждат от това, че преповтарят - отново и отново - нещо, което се случва - отново и отново.
Поговорихме си - за много работа, много радост... и скръб. За къщата зад нейния гръб - белязала ръцете, които не преставаха да прехвърлят преждата и куките. И сама белязана от тях - тиха къща, но здраво стъпила на темелите си. Къща, която гледаше на пътя, проснал се край нея, с особена, смирена благосклонност.
"Защо седиш край пътя? Много е прашно. Я каква хубава градина имаш?" - не можех да не попитам.
"Тук ми е добре сине. Живото минава покрай мен. И аз със него - идвам и си отивам, идвам и си отивам..." - стресна ме отговорът.
"И от кое ти е по-хубаво - от идването или отиването?" - плъзна се в, мислех си, обречено търсене въпросът ми между бръчките.
"А защо да тръгваш, ако не искаш да се върнеш?".
Туш. Не зная дали тази жена беше чела Омир, със сигурност не беше чела Тончо Жечев, но го знаеше. И го каза. Това, същото - макар и с други думи - "Смисълът на всяко пътешествие е в завръщането"...
След малко си тръгнах. "Хайде, нека има много слънце в дните ти (наистина го казвам при всяка раздяла с хората, които срещам по селата на Югозапада)!" - а после нещо дръпна езика ми - лош журналистически навик, вероятно - като отглас от първите минути на срещата ни и традиционните жалби - "Пък управията все някак ще дойде, ако я потърсим... внимателно".
Тогава... тогава чух едно от най-простите и мъдри неща в живота си:
"Сине, видиш ли го тоя чорап, дето го плета? Ако сега сбъркам, мога да го поправа само по един начин - като го разплета до сбърканото".
***
Толкова.
(Следва - "Година и половина по-късно")