автор: joseph_ine

На спомените пистолетът сочи
двуокото ми слепоочие,
подръпвам спусъка полека,
пълнителя не бързам да довърша,
бавна е моята пътека,
на края пот и кръв ще бърша.

Уцелвам без да гледам
старите рани, греховете
сами си ги намират
на изстрелите плодовете.

Понякога прекъсвам
не за друго,
а да презаредя,
по вълчи да извия
и мерника да вдигна по-високо,
от стомната с мечти две глътки да изпия,
да копна по-дълбоко,
заровена от паметта
(слугиня хитра и жестока)
нова мишена да открия.

И в тези мигове-поддръжки
започва да мъждука
надеждата да заживея
не на Небето, на Земята, тука
банално, до болка по мъжки
(според телесната своя повеля)
съзирам да мержелее
над мен
над самата постеля
момиче
(във входа живее).

Челото пламнало охлажда
коприненият допир на дланта й
тих огън за любов подклажда
и думите-куршуми спира,
а бялото на нежността й
зацапаната ми душа изпира.