автор: dzap

(Продължение)
...Сетивата се откриват само по пътя нагоре.
И добрите срещи са на този път.

***

Който може да бъде.

***
16-22.05.2004 г.

Стоеше пред нея - отново - разплакан:
- Видя ли ги?
- Кои?
- Дървото и цветето...
Пауза.
- Няма ги.
Пропуснат такт.
- Някой се е покатерил на стената и ги е унищожил.
Тракат колелетата.
- Нищо - това е тя - сигурно ще поникнат други.
Пропаст.

Стоеше пред нея и не можеше да се види. Нямаше го. Защото, за да те има, трябва да се огледаш в нечии очи. И те не трябва да са сухи. Дали роса от радост ще е ръснала, дали дъждец дребен ще са проронили облаци, дали бент обезумели води ще са продънили - застанеш ли пред някого, чиито очи остават сухи, когато е с теб - мъртъв си.

Кой го е направил?
"Хайде, сега. Ако един поглед остава празен, когато ти си пред него, проблемът най-вероятно е в теб." Знам. И наистина проблемът е в мен. Но и познавам симптомите. Чувам свистенето на вятъра край сетивата, суетящи се - в страха си - да се скрият. Да се сгушат на място сигурно и непроветриво. Уплашени. Непредпазливо прегърнали страха...
И си спомни един от първите им разговори: "Какво криеш с тази шапка?" - попита, както винаги, директно. Поглед, трепване и отговор - директно: "Маска.". С точка.

***
Всяка маска идва с точка. С надеждата, че с нея защитаваме многоточието, на което държим...
Жест - и точка. Искрица - и точка. Усмивка - и точка. Сълза - и точка.
Без да съзнаваме, че разкъсваме тъканта на живота си на отделни пози, в които - дори да сме безумно красиви - го убиваме. Защото многоточието казва нещо смислено, само когато е цяло. И
неделимо.

***
"Побеляла си на кърпа!", казваше една баба на своето малко момиченце, сгушващо се в широкия и топъл скут, с дъх на хляб и вечност, при всяка драскаща среща със света - неустоимо привличащ и плашещ.
А после това убежище отесня и потрябваха ключалки.

А ключът изскърца с зъби
в отеснялата ключалка
и прошепвам на вратата:
"Побеляла си на кърпа!"

***
23-30.05.2004 г.


"Само дърво огън не държи" - винаги съм бил уверен, че разбирам какво иска да ми каже татко.
С годините това се превърна в инстинкт. Когато видя самотно дърво, втурвам се да го прегърна. Прилаская. Да го стопля. Защитя...
Без да съзнавам, че - често - то не го е поискало. А после се опитвам да угася със сълзите си огъня. Нежелан. Убиващ.
Все не мога да се науча, че всеки дар може да бъде и проклятие.

***
Каза и го отдавна: "Аз го имам. И ти го имаш. Невероятния дар. И проклятие. Способността да възприемеш цялата красота на един миг. Неистово. И докрай. Да преживееш и излъчиш от себе си, усилена, цялата красота на една усмивка. Или болка. Пречистена. Ликуваща. Или лекуваща. Но цената е висока. Пълна откритост. Уязвимост. Много тъмнина, която трябва да овладееш, за да не засенчва твоя поглед или за да не бръсне с режещото си крило нечии очи...
Цената е висока. И трябва да решиш дали можеш да я платиш. И дали искаш.

***
Село Богослов. Горе - в планината. И погледът към Кюстендил е ясен и незасенчван от нищо...
Тръгнах да търся името на селото - Богослов - и стигнах до черквата. А тя се оказа заключена. И не можеше да ми помогне да открия смисъла на имената, думите и пътя.
Имах усещането, че селото е задрямало. Точно тогава срещнах една чешма, нашепваща имената, изписани на нея - на богословци, загинали във войните за свободата и обединението на България...
И денят ми започна да се ускорява. Но все още се питах: "Само за бран ли се събужда селото?".
Заговорих първата жена, която съзрях. Прекопаваше градината си. И на въпроса ми за дрямката на селото отговори: "Децата са в града. Само кога ваканция дойдат, тогай се събужда селото". И не знаеше защо то се казва Богослов. А заключената черква? "Заключена е. Кога има "черква" само се отключва"...
Местното училище беше само на 20 метра от мен. Ново, но недовършено. Както се оказа по-късно: "Дойде промената и така остана".
Отидох до унилата училищна сграда и тъкмо описвах в звуковия си бележник какво виждат очите ми, към мен се приближи възрастен човек. И видяното се превърна във въпрос: "На сеновал е превърнато училището ви. Вместо детски лица, слама наднича от прозорците?". "Да. Кога избирааме кмето "Мост искаме - ше напраиме. училище искаме - ше напраиме"... ама деца нема... Деца ше напраиме ли?". Покани ме човекът на гости. Там - до училището.
Сеното се оказа негово - "Кога правиха вилната зона, орезаа ми парцело. Нема къде сеното за кравата да държа".
Подминахме магаричка, която - излегната - попоглеждаше към нас, едновременно с досада и подозрение, лениво пропъждайки мухите, налитащи да откраднат мъничко живот от нея. "Недка се казва" - рече човекът. "А няма ли да избяга, докато сме вътре?" - това съм аз. "Нема. Купих я като дойде промената...". "Нещо уморена ми се вижда Недка... като промената". "Жегата ни фаща" - засмя се човекът...
И всичко започва да си идва по местата - и дрямката на селото, и заключения храм, и мълчанието на думите, смисъла и имената...

Два дни по-късно вървяхме със старите учители Славе Владимиров и Вера Нинова към старото училище в село Логодаж. И този път Благоевград беше в краката ни. И погледът... можеше да обхване прихлупените в маранята блокове и Пирин... и Рила. "Това съм казал на моите ученици - щастие е за вас деца, че от прозореца на класната стая можете да се опрете на Рила и Пирин" - каза ми чичо Славе.
Новото училище - в което все още мъждука живот, беше зад гърба ни, а сгърчените - но все още изправени - стени на старото се приближаваха... И тогава видях надпис "Караул". Обясниха ми, че - освен училище - тази сграда е била и община... и караулно...
Символните редове отново ме връхлетяха...
Вера и чичо Славе си припомняха отминалите години... лицата им светеха, прегръщаха спомените и ги разпръскваха като цветя наоколо... И тогава чичо Славе завърши едно изречение с "...беше. А сега е склад за фураж.". Защото сляпата вече сграда наистина беше склад за фураж... Не издържах - разказах им за Богослов. За сламата в тамошното училище, без да споменавам за черквата, отключвана само за служба. А чичо Славе: "Хрумна ми, така - по асоциация - за черквите. Че били затворени по-рано някъде... че били направени складове... Може би не е имало нужда от тях. Някъде. Никога не са били затваряни. Винаги е можело да се отиде на черква. Този, който иска. Затова и нашата черква си е запазена. Вижда се оттук".
И се виждаше черквата, а казаното затвори кръга. В който се сгушиха и истината - може би не цялата - за черквата, тогава; и тази за училището, там... и истината - цялата - за искането, днес.

(Следва)