автор: roza1

Много дълго съм се учила
да падам
и да ставам
да летя
и да се приземявам.
Избирах си тревите сигурни
ледовете с хубав гланц
ветровете -твърде луди
за баланс
в джобовете редях подкови
в очите слънчев прах,
усмихвах се когато мога
понякога- тъжах.
От падането всяка болка
прекършваше по стрък трева
губех в полети
от шарените си пера.
Сега съм протезирана изцяло
с надежди крехки
и с инат
забождам се - игла в мъглата
съшивам с думи
сивия й декемврийски мрак.

15.12.2006