автор: dzap

Продължение
08-15.05.2004
“Наистина голяма част от промяната в себе си дължа на теб” - каза му го в особената светлина преди залез – когато предметите и хората се разделят със сенките си, преди да потърсят светлик в себе си, в някой близък... или да захапят клепачите си в страх от тъмнината.
“Имам нужда да ми го казваш” - така отговори. С надеждата, че в тези думи няма да се чуе нито хлипане, нито дрънченето на “дължиш ми го”.
“Все още не зная как да го направя” - нямаше как да разбере странното бяло спокойствие, което почука на прага му в този момент.

***
Няколко дни по-късно, когато отново се опитваше да прегърне /”Залъгваш се – както често ти се случва – отново чуваш желаното, а не изреченото!”. “И какво от това?”/ този миг, разбра с какво трябва да продължи разказа...

В пътуването си се спусна от една планина, прекоси долина... А зад втората планина срещна това:

Има една котловина. И тя допреди години се гушеше в мъглите. Трудно дишаха живинките в нея. Тогава – и понякога...
Сега мъглата идва по-рядко. Ще речеш – да се нагълташ с въздух – да го стоплиш със сърцето си – и да литнеш. И да летиш – да летиш... – и хич да се не върнеш.
И не се връщат – някои. Макар че - не топлинката ги е понесла. И не са отлетяли – тътрузят прашните си чепици по “другата земя”.
А други въздишат по мъглите. Зер – спокойно се живееше тогава...
Макар че – и тогава и сега – ако попиташ – мнозина ще ти отговорят – “Това живот ли е?”...
И аз бях там. Така завършват приказките. Това са последните думи преди: “И три дни пихме и се веселихме”.
И аз бях там.

“Добринище. Тръгнах по улица “Кирил и Методий”. След това – по “Юрий Гагарин”. Изкачвах се. Кривнах по “Пайсий”. В края и? Там е само планината. След Паисий погледът има само един път – нагоре.”
Записах тези думи в звуковия си бележник – случили се бяха – и думите, и улиците, и усещането за посока.
И продължих да търся своята среща в това село.
Както си му е реда – подминах чешма. И рекичка прекрачих. По моста – и аз избирам, понякога, по-леките пътища. Срещнах и онова същество, което наричаме “най-добрият приятел”. И то ми помаха с опашка. Врабчетата ми вдъхваха спокойствие – има още надежди в стаята на душите /”Аха, сетих се за притчата!”... И тогава:
“Коце, дай твойта помпа да се опраа. Гумата е спаднала, не моа а изкарам каруцата!”
“Помпата ле? Е сега.”
Чух го. И нямаше как да не запиша – тогава и там - “Тези хора знаят основния закон на оправията: Ако каруцата е спряла заради гумата, поправяш нея, а не търсиш вината в подредбата на света. И подаваш, и приемаш риятелски протегнатата ръка”...
Вече можех да си тръгна. Но срещнах баба Линка. И – сам не зная защо – я попитах за благите думи, които използва: “Да си жив и здрав, да си късметлия, да си благ, да си човек... Това е най-важното.” - започна да изрежда тя... /Едва сега – когато пиша – заблязвам, че всичко изречено от нея е пожелание./.
Попитах я - “А без благи думи може ли?”.
“Може. Ама като сме сгрешили Бог не ни... уважи. Той ни наказува. Глеаш – деца зима...”
“Нещо искаш ли да кажеш на хората?”
“Еми, да сме човеци... ама.... човещинлъко ни бега”.
“А как можем да си го върнем?”
“Еми – можеме – като си помислиме колко е нашио живот краток...”

След тази среща продължих да бродя из Добринище.
Очите ми все се взираха нагоре – към Пирин. И малко по малко осъзнавах, че си припомням най-великата тайна на живота.
И тя – цялата – е скрита само в една дума... или дело: благо-даря.

***
“Не мога да не те попитам отново – нали това трябваше да е разказ за една любов?”.
“Да”.
“Тогава?”
“И в любовта - и в това пътуване – погледнеш ли назад, стъпките в равното остават невидими. Виждат се само, когато си на склона. Независимо накъде води той.”

***
“Не мога така! Непрекъснато ме караш да се чувствам виновна” - ужасът, който изпита при тези думи беше прост. И безусловен. Виновен.
Разменяме си вини непрекъснато. Правим го с перверзна наслада. Раздаваме... и приемаме...
Защото тогава намираме оправдание за собствената си несвобода. И безотговорност.

***

Усмихна се виновно. И заплака.
Така нелепо светеше юмрукът и
/търкаляше се в сълзи вятърът,
прииждаха вълни и си отиваха/.

Конвулсиите ме учеха да плувам.

***
“Не може ли всичко да е по-просто?” - роса в очите и.
“Може! Без мен!”
/”А ако избере точно това? Разумно е. Логично е. Освобождаващо е. Това ли искаш?”
“Не. Просто светлината е по-силна на фона на мрака”.
“Каза Великият Инквизитор, докато отнемаше очите на жертвата си - за да може да обърне погледа си към истинската светлина - убеден, че така я спасява...
А ако се пречупи? Ако ти се пречупиш?"/

Надежда
Пречупен.
Като ято жерави.

***
Тихо.

***
Колко е просто. Едно докосване - на ръка, на ръце - когато не задаваш въпроси, може да изчисти погледа.
След това вървеше по моста над реката и ги видя. Едно цвете и едно дърво. Върху вертикалната стена. Живи. Цветето разцъфнало - дървото разлистено. Или обратно. Понякога е възможно. Оглеждаха се едно в друго и изобщо не ги интересуваше, че появата им на това място е невъзможна.
Пробили си бяха път в четириметровата стена от двестакилограмови камъни обрамчила реката. Всъщност кой ли пък ги е мерил? Стоят си там - притиснати един в друг, с цимент споени - зъбят се на реката и всеки ден и напомнят, че няма да може да излезе от бреговете си. Ама - кой знае? Цветето и дървото ги бяха подместили.
"Картина" - помисли си - "...в движение". И си представи как събира медиите за откриването. Стената - покрита с бяло платно, което бавно пада и реката го прегръща. И тогава - върху вертикала заблестяват цветето и дървото, поставени в рамка. Върху електриковосин фон. След това двама работници - в оранжеви гащеризони, препасани с въжета, запълзяват по стената и започват да разглобяват рамката. Бавно. Стена по стена. Синьото също се слива с реката, а цветето и дървото остават отново на сивия фон на камъка.Живи. Заедно.
"Как се казваше картината? И защо я разрушихте? " - пита журналистка.
"Не съм" - отговаря. "Нарича се любов".
"Наричаше" - подхилва се журналистката.
"Не. Нарича се. Защото в първоначалният и вид, тя трябваше да позволи на крехката красота да заблести. За да се отворят сетивата. Да я прегърнат и се стоплят. А след това... След това рамката можеше да си отиде. За да остане усилието - красиво и силно - на устояването. И едновременно - защото сетивата помнят - светло и незаличимо"... - това бродеше в него през нощта.
"Няма да го направя. Не сега. Сега просто ще и подаря картината. Следващата пролет... а дали ще останат - цветето и дървото - дотогава? Разбира се!".

***
Спомни си последното си посещение на Рилския манастир.
Вървеше нагоре - по пътеката към гроба на светеца. И дишаше. Забелязваше дърветата. Дори табелките край пътя предизвикваха интереса му.
И хората. Усмихваше им се и задаваше един и същи въпрос: "Защо се изкачихте до гроба?". Усмихваха му се. И отговаряха. "За да се разходим!" - първите. По-нагоре - "Не може да дойдеш дотук и да не се изкачиш до гроба на Иван Рилски". После - "Защото съм българин". Накрая - на равното, най-горе - едно момче: "За да усетя нещата, които имат смисъл"...
Когато се спускаше към колата, разбра последователността на отговорите. По пътя надолу. Почувства, че не забелязва нищо. Погледът му беше вперен в краката, а цялата му сила угасваше в усилието да запази равновесие. В страха да не падне. Не виждаше нищо. Освен захабени обувки впиващи се в прахоляка с облекчение... Даде си сметка, че не помни дали по пътя надолу е срещнал някого. Видял ли е нещо? Почувствал ли е?..
Разбра - сетивата се откриват само по пътя нагоре. И добрите срещи са на този път.


Къде го отведе хороводът от истории? Продължението - година и половина по-късно - следва (?)