автор: duende

Голямо огледало, подпряно на стената. Поглъща цялата стая с лекота и тя се губи в искрено отражение - даже цветовете й са някак бледи, ама нарочно бледи - отдръпват се, за да разцъфти моята любима в цялата си прелест и да омагьоса недоверчивия си поглед. Аз стоя на стъпка зад нея, закрил съм лицето си с длани и гледам между пръсти както през решетки. Решетките на съмнението.
- Защо си се покрил? Страх те е да се погледнеш? Или мен да погледнеш? Ела и ми кажи честно добре ли е? Моля ти се!
Приближавам се, прегръщам я леко и плахо, както се прегръща красива гледка и опирам брадичка на рамото й. Като на ешафод.
- Прекрасна си. - казвам. А си мисля: "Омайна си като икона от вплетени цветове - блянове, пред която всеки, който гледа с погледа на мъж ще коленичи неволно да се помоли. Молитва, обагрена с девствена като дъха на планински поток вяра, отправена към тебе и само за тебе. . - Прекрасна си като песен!
- Моят поет - шепне тя и погалва леко пребледнялото ми чело, едва го докосва с пръсти - или с нокти?
В това огледало наистина е красива. Отива й булчинска рокля. Бяла като сметанова въздишка - скроена сякаш за да окове самодивската й душа, пленителна и позната само на мене и да облече погледа й в поглед на доволна и отдадена младоженка. Господи, как звучи! Уж хубави думи, а сякаш са от гипс!
- Моята младоженка.
- Това не звучи добре.
- Знам.
- Тогава защо го каза?
Не отговарям, а я целувам по шията нежно и дълго. Топла и страсна целувка, а капва върху сърцето ми като ледена сълза. Тя ми се усмихва доволно и накланя глава към моята. Ако проклетото огледало можеше да ни запомни в този момент - нашият момент - и ни покажеше на света, той би въздъхнал - "Каква щастлива двойка!"
И пак размяна на усмивки . . .
Милата ми, моето момиче . . . Ако можеше да разбереш, че усмивката, както и целувката не е само на устните - те са просто ключ . . . Огледалото е виновно! Ще ме задуши в проклетото си безразличие. А как ми се плаче! Очите ми са подпухнали и а-ха да се разтекат, но тя не забелязва. Погледът й се носи по благоприятните вълни на сватбената рокля и те са го уловили в белите си длани, галят го и го опиват с възхита. Отдръпвам се бавно, целувам я още веднъж по косата. По меката, копринена коса.
- Ще изляза за малко. Само за минутка.
- И да не пушиш, моля те. Помни какво каза докторът …Аз ще пробвам пак обувките и после я свалям да я опаковат. Тя ще е, нали? - отразен поглед с отразена молба. Отразен напосоки. Улавям го, вече стигнал до вратата. Обърни се, мила, обърни се и ме погледни, не ме търси в огледалото. Там няма да ме намериш. Не, по-добре недей, ще ми е криво да ти разваля момента.
- Тя ще е - кимвам окуражително и усърдно. Чак вратът ми изпуква. Но тя не чува. Тя се оглежда. А аз? Излизам. Стига съм се взирал в огледала - време е да се огледам в себе си. Като наркоман - готов съм за доза самосъжаление.
В коридора е студено. Няма никой. Слава богу! Вадя цигара. Ръцете ми треперят. Сърцето ми и то - ще се пръсне. Стегни се, перко! Любовта ти е вътре, зад ето тази врата, пременена и те чака. А ти пак бягаш. И къде ще избягаш? Крака нямаш да бягаш. А нямаш и огънче. Ужас! Сега съвсем ли да полудея? О боже всемогъщи - ето го кибрита! Драсвам и . . . застивам омагьосан от веселия пламък. Хипнотизира с мъничкия си кибритен копнеж за живот - неволен и неусетно кратък. Изгасва. От теяението сигурно. То и мен след малко ще угаси, та клечката ли? Паля отново. Този път - веднага и цигарата.
Сладка отрова - добре че я има. Добре! Добре? . . . Абе кое е добре! Защо, защо ме обичаш? Защо ми се обричаш? Осъзнаваш ли, усещаш ли напълно това, което ще ни се случи?
" Усещам го със сърцето си, глупчо - и това е достатъчно". Така ще ми кажеш и ще си честна. Нека тогава и аз да бъда: " Любов моя, питаш ли сърцето си, то си благословена с чувство и вяра. Изслушваш ли сърцето си, то си богата с безкористна обич и търпение към него. Следваш ли сърцето си, това вече е престъпление към тоя живот. Това е обречен, смъртен скок от ръба на пропаст, който само в началото прилича на полет. Ти скачаш и аз скачам". Стиснал ръката ти, вече станал част от теб, прикрит зад чистата ти свещена магия, може би ще измоля пощада от моята си черна орис.
Горчивина и болка, само това ще ти донеса. Прекалено добра си за мене. Моят медал няма две страни, той е претопен в сфера. Отвсякъде - гладък и еднакъв, като пуста, забравена планета с отдавна угаснал живот и опустошена от безвремието природа. Мъртва инерция.
Засега в очите ти чета само безпокойство, но скоро ще изплува и отчаянието. То не потъва . . .
Паля втора цигара. Оглеждам се, сякаш изведнъж отърсил сковаващото безпокойство. До прозореца е подпряно огледало. Същото като това вътре. Не, пукнато е в горния ляв ъгъл. Изнесли са го и ще го хвърлят, безполезно е вече - с тази разобличаваща повреда - като намигване е, като съмнение в отразената хубост. Непростимо!
Виждам се в него такъв, какъвто винаги съм бил и винаги ще бъда. Минотавър на отчаянието, обичащ с отразена любов, неспособен да отдаде сърцето си никому, освен на лепкавата вечна тъга. Ето, това е моето огледало, на това отражение аз се обричам и с него ще се оправдая, когато неизбежно нараня моето момиче.
Навеждам се и го вдигам до лицето си. Тежко е. Оглеждам се в това нетърпимо откровение и изведнъж се разридавам. Сълзите капят по гладкото чело на пукнатото огледало, сливат се със собственото си отражение и се търкалят надолу, надолу. В неделя се женя. Женя за нея. А тя за кого? За кого?