автор: veniamin

По тези краища калта е глина във ръцете. Една до друга
стъпки на животни, следи от еднорози -
от чашката на мечката отпива заека,
кълвач потапя клюн във чашката на пъна.

Това е симбиоза, в която слънцето извайва
формите на другата действителност.
Промяната, която моделира усещането, че си жив.
Едно завръщане, по-близо до началото и края.

Тогава самотата не е тягостна и призрачните силуети
не плашат, там където стари гробища
отварят беззъбите уста.
Могила, населена с празни гробове,
без скелети,
без мъртъвци -
със кенотафни погребения или...
„от кал създадени, на кал ще станем".