автор: josefinne

„Мразя те" - каза тя и стисна ножа по-силно. „Мразя те, чуваш ли!?" - прозвуча гласа й и нотките на омразата се отразиха в едно гърлено, но далечно „р" накрая. „Ако можех щях да те подпаля с поглед. Дано да изгориш! В Ада!"
„В тебе има толкова злоба и гняв..."
Сара се стресна и вдигна поглед напред. Във фотьойла пред нея се беше разположил млад мъж. Сара стоеше по турски пред креслото, на земята, хванала ножа в едната си ръка , гледаше надолу право в туптящата от напрежение китка на другата си ръка , която се спускаше отпусната на коленете, обърната ногоре с дланта, и смяташе да й причини непоправима рана. Беше сама. Но като чу този глас, тя се стресна, зениците й от страха се свиха, а дъха секна. Изведнъж нещо я накара да подскочи, за миг тя разгъна тялото си и като хищник се дръпна назад. Спря се чак при леглото на другия край на стаята.
„Кой по дяволите си ти и какво правиш в стаята ми?" - кресна тя изнервена.
„Е, не съм далеч от дяволите, но минавах наблизо и реших да се отбия."
Сара го изгледа от глава до пети. Беше млад мъж на около 20 години, с тъмна кожа, мулат, тъмни, кротки , потайни и дълбоки очи и чисто черна коса, която на едри къдрици хвърляше сянка върху върха на челото му. Носеше лека черна риза, горните две копчета, на която бяха разкопчани, макар че навън беше ужасен студ. Тя сбръчка чело и си помисли, че този трябва да е някакъв психопат.
„Какво искаш?"
„Дай ми ножа?"
„Какво?" - тя се усети, че все още държи нож в ръцете си - „Не!"
„И защо? За да не те нараня? Едва ли...Съдейки по това, което щеше да направиш сама, едва ли това е причината. А знаеш ли, че е грях да се самоубиеш? Ако го направиш не друга, а твоята душа ще гори в Ада. А в Ада е много по-лошо , отколкото си мислиш. Тук на Земята няма такива мъчения, каквито там..."
„Ти пък от къде знаеш? Голям си специалист по Ада!"
„Виж, няма смисъл да се заяждаш с мен. Искам само да си поговорим."
„Как влезе?"
„Дай ми ножа."
„КАК ВЛЕЗЕ?" - Кресна Сара.
Мъжът присви очи , явно раздразнен от това, облегна се назад, но не каза нищо. Сара от своя страна наведе поглед надолу и косата й се отпусна , сякаш се протегна към земята.
„Мога да те убия, ако поискам." - прошепна тя, без да вдига поглед от земята, но думите прозвучаха злокобно и заплашително. - „ Аз сама ще умра, нищо не губя, но ти ..."
„Аз какво?"
Сара го стрелна с поглед през кичурите коса и стисна ножа. За няколко секунди погледите им се сключиха. Без да мисли , тя го хвърли към него. Острието полетя право към гърдите му, той нямаше да има време дори да помисли какво става. За части от секундата, с някаква нечовешка бързина, той стана от стола, хвърли се напред към летящия към него нож, хвана острието му и след само няколко стотни вече беше пред нея. Бутна я назад и тя удари главата си в ръба на високото легло, на което преди това се беше подпряла. В следващия момент усещаше, че диша учестено, а нещо студено на връта й я караше до потръпва. Едната му ръка обхващаше двете нейни и тя не можеше да помръдне. Лицето му беше само на сантиметър от нейното. Другата ръка държеше ножа и го прокарваше като бръснач по шията й.
„Ще играем грубо, а? Кажи, де, така по-ли ти харесва?!"
По устните й се разчете „не", макар че гласа й не се подчини на волята й и не се показа. Въпреки това той разбра. Изправи се и с бавни крачки пое обратно към мястото си на стола. Седна и пак се разположи както преди, леко настрани към едната облегалка. Първата работа на Сара беше да потрие гърлото си, като че да се увери, че то е все още здраво, а после с примирен поглед загледа към непознатия, докато той се настаняваше обратно на мястото си.
„ И така..." - Започна той, сякаш нищо не се беше случило. „ Да поговорим , а?"
Сара гледаше с недоверие към ножа, който той лекомислено прехвърляше в ръката си , без страх, че ще се пореже явно.
„ Зааа...Какво?"
„За твоята омраза , разбира се. Знаеш ли" - той се подмисхна дяволито - „Малко хора могат наистина да мразят. Повече обичат, но го отричат. А омразата не е отрицание на любовта, омразата е голяма сила, присъща на малко хора."
„Е и какво от това?"
„Ти каза, че мразиш. Според мен лъжеш!"
Сара сви вежди. Най-много мразеше някой да й казва, че лъже, особено когато не беше така. Мъжът кимна настрани и спря да си играе с ножа.
„Слушай ме..." - прозвуча гласът му някак напевно, а очите бяха впити в нейните. Опитваше се да я омагьоса, да влезе в ума й. „Слушай ме, Сара..." - Почти шептеше той, но от другия край на стаята, тя го чуваше така че й се струваше, че той говори точно в ухото й, не, а направо в съзнанието й. - „ Ако мразиш, изпозлвай тази сила..." Сара погледна непознатия, той все още се усмихваше. Не беше продумал. Изведнъж мислите й се събраха и се фокусираха. Страхът не изчезна, ножът все още беше в него. Зениците й за пръв път, откакто непознатият беше продумал се върнаха в нормалното си състояние. Кръвта й замръзна и сякаш спря да тече. В главата й нахлу хлад.
„Да говорим. Но ако говоря с теб ще трябва и ти да ми кажеш нещо."
Той повдигна вежди , явно заинтересован.
„Зъб за зъб..."
„Дума за дума" - допълни той.
„Странно" - помисли си тя - „ Щях да продължа със същото."
„Сделка да е!" - ухили се той и погледа му светна. Изведнъж запрати ножа в отсрещната стена и той се заби в нея, но Сара не трепна.
„Не, нека поиграем..."
„Децата винаги искат да си играят" - Другото нещо, което мразеше Сара беше да не я взимат несериозно, а това прозвуча точно така, но се постара да го игнорира. Щеше да се разконцентрира.
„Е, какво те интересува за мен?" - Започна тя, сядайки отново по турски до леглото.
„Кого мразиш чак толкова много?"
„Мразя едно момче, което се подигра с мен."
„И затова си готова да дадеш живота си заради него? Той се е подиграл с теб, а ти..."
„Аа..." - Тя размаха пръста си и го накра да замълчи. - „ Сега е мой ред да питам."
„Така да е." - Отвърна той и се облегна назад. - „ Питай каквото искаш."
„Откъде знаеш толкова за Ада?"
„Бил съм там."
Сара кимна и му направи знак да зададе въпроса си.
„Защо вие хората си мислите, че можете да обичате? Не е ли любовта напълно себеотрицание? Не е ли любовта, когато изцяло забравяш за себе си и започваш да се грижиш за другите? Не съм видял такова нещо. Винаги мислите за себе си първо. А после казвате, че обичате. Вие не можете да обичате.."
„Защо ми задаваш отговор?"
Той се стресна , сякаш беше ученик хванат да преписва. Но беше вярно.
„Как се казваш?"
„Сяр."
„Сяр..." - Момичето стана, отиде до стената, извади ножа от там и се доближи до него. Ръката й беше отпусната и едвам го държеше. Той я проследи с поглед, но не направи нищо и когато тя се спря до него, погледите им пак се срещнаха. „Сяр...Какво всъщност искаш да знаеш от мен?"
„Аз..." - Предишната му самоувереност изведнъж се стопи. Защо стана така, не знам, сигурно тя беше открила някаква слабост в него и той го осъзнаваше. Предимството му над нея , сега беше по-скоро нейното оръжие.
„Ти не искаш да знаеш за омразата ми." - Прекъсна го, преди да успее да каже нещо - „ Искаш да знаеш за любовта , нали?" - Той не откъсваше поглед от нея и макар да не помръдваше и мускул, усещаше се, че е точно така. Сара протегна свободната си ръка, сложи я на рамото му. После го заобиколи, ръката й се плъзна по рамото му и се спусна надолу по гърдите. Застана пред него и клекна по мъжки с двете ръце подпрени на коленете. Ножа все още едва висеше от едната й ръка, на косъм от шанса да падне на земята. - „ Защо от мен, Сяр?"
„Ти обичаш толкова силно, че си готова да се убиеш, за да му го покажеш. Казваш, че го мразиш, а всъщност го обичаш..."
„Никога не казваш това, което мислиш. Нали? Не е той причината. Не си отишъл при него. Дошъл си при мен, заради мен, а не защото го обичам."
„Това не е вярно!" - Намръщи се Сяр, но тя опроверга мижавия му опит да се защити с иронична усмивка. - „ Усетих как трепна , когато сложих ръка на рамото ти. Усещам тембъра на гласа ти, когато казваш „ти" и се обръщаш към мен."
Той изправи гърба си и сложи двете си ръце на креслата с рапънати длани.
„Не се защитавай, Сяр. Искаш да видиш какво е любовта, нали?" - Сяр мълчеше. - „Зъб за зъб, дума за дума, Сяр...Трябва да ми кажеш защо си дошъл при мен."
„Аз...Не мога..."
Сара се изправи и се наведе към него. Сега нейното и неговото лице отново бяха само на сантиметър едно от друго. Тя постави едната си ръка върху неговата. При това той обърна поглед, за да види и леко потрепна. Приличаше на изплашен заек. После погледна пак нея. Тя го изгледа първо в очите, после погледа й се спусна надолу към устните му, спря се на тях и пак се върна на очите му.
„Тогава ще направиш друго за мен." - прошепна тя.
Сяр замълча. Не откъсваше поглед от нея, но явно, че мислеше.
„Покажи ми..."
Сара се наведе леко встрани, затвори очи и допря устните си до неговите. Някаква странна вълна го обля целия. Той също затвори очи. Странно вълнение го караше да душа учестено, сякаш го беше страх, но всъщност то се предизвикваше от друго. Усещаше, че хиляди звезди се раждат в този момент в гърдите му. Устните й бяха меки и се докосваха съвсем леко до неговите, но предизвикваха ужасно силна емоция. Тогава изведнъж той усети болка. Сара вдигна ножа и го забоде в дланта му, така че острието проби чак креслото. Очите му се насълзиха, но той не се дръпна. Болката го пронизваше ужасно, но той продължи да я целува. Когато тя се изправи и се дръпна назад с крачка, кръвта от ръката му вече обливаше креслото, но той не трепваше, не усещаше ли...Не...Усещаше, болката беше страшно силна, но той стоеше със затворени очи и не помръдваше.
„Какво искаш?"
„Не искам да ме боли повече, Сяр."
„Любовта боли..."
„Тогава я вземи. Не искам да обичам повече."
„Ще умреш...Няма да си човешко същество вече" - Сяр не отваряше очите си. Не зная дали искаше да запомни момента по-добре или така търпеше болката по-лесно.
„Това се опитвах да направя, когато дойде."
„Тази смърт...Е много по-истинска, от тази, която се опитваше да си причиниш." - Той запази спокойния си глас, но отвори очи най-после.
„Зъб за зъб, Сяр, аз ти показах..."
Той не можеше да противоречи на това. Сделката си беше сделка и тя важеше дори за ангелите.
„ Ела тогава." - Сара се приближи до него пак. - „Извади ножа." - Сара се подчини и издърпа ножа от ръката му, после го хвърли на земята. Той протегна кървавата си ръка към нея, тя се наведе и затвори очи. Усети топлината на кръвта му и студенината на плътта му по тила си. Отвори очи и го погледна пак. „Така да е..." - Каза той. От шията надолу по гръбнака й тръгна остра болка, която пусна сякаш клони по тялото . Те се разклониха и я обхванаха цялата. Болката я заслепяваше, пред очите й се белееше, задушаваше се в това дърво от болка и тогава загуби съзнание...
Събуди се по някое време в бяла стая. Майка й се беше надвесила над нея, притеснена, оплашена, разплакана:
„Сара, Сара! В болница си, ще се оправиш, миличка..."
Тя присви очи, в пренебрежение към глупавия страх на майка си и погледна встрани, където стоеше Сяр, хванал ръце пред себе си, с рана на едната ръка. Изглеждаше тъжен.
„Сяра, майко...Нека съм Сяра..."