автор: Freya

Да знаеш, благодаря ти,
че ме научи да плача,
научи ми лятото
по корем да се влачи
и тъжно да чака
на някоя гара
вечерния влак;
да търси пожар –
последно спасение
от сълзите, дето
се чупят във мене.
И есента ми научи
да моли за слънце.
А ти ми се случи –
попари ми зрънцето
от пролетна обич –
сама ти го дадох
„носИ си го в джоба”
Сега ще те страдам,
понеже е зима
и двечките с нея
за сбогом ти кимаме,
след теб ще разлеем
среднощния плач –
недей да се чудиш
защо все е мрачно.
Любовта ми се буди –
трагично изстива,
раздрана по клоните...

Дано си щастлив
във чужди сезони...