Днес те ще се съберат. Всички. За първи път от години. Аз ще ги посрещам – само от представата за това ме тресе сух огън.. Те са толкова смайващи. Смазващи. Властни. Жени, направени от сухи черни корени, земя, вино и светъл мед. Те са като четирите елемента. Вечни.
Първата е създание от преданията. Горска фея – дребничка, едва стигаше до рамото ми. Крехка. Зад крехкостта са черните корени – жилави, усукани, нечупливи. Непрегънати. Тя е една много стара горска фея. Не помня цвета на очите й – избеляха с времето. Тихия глас, пред който замръзвахме в почит. Тя е като Пра- майка – началото и края. До нея расте бор – дребен, сух и черен като нея.
Чувам вятъра из сухите ноемврийски треви. Слънцето не знае какво прави тук в средата на късната есен, търкаля се, отразява светлината си в парчетата строшени стъкла, черния бор, разпилените камънаци. Коленича – тя е по право първа. Не ме е срам – на нея й се покланяха всички. Пред такава жена гордостта е нелепа измислица.
Втората е вечна като земята. Дива като земетресение. Разрушаваща и помитаща, смазваща в яростта си. Обичаше да кара конете в галоп, права на капрата. Нямаше укротия, и насищане на земя и простор нямаше. Обичаше оръжия – ножове, кавалерийски саби, ханджари, пазеше ги, събираше ги, говореше им като на живи същества. Обичаше диви, неопитомени животни и не позволяваше да ги дресират – приличаше си с тях. Обичаше да мирише прясно изораната земя; казваше, че от земята идва всичко, що е дадено и отредено човеку. От пръст сме и в пръст ще идем, и хляба ни от нея е даден, и ветровете от нея се сътворяват, и никой не успял да се изтръгне от обятията й.
През ноември земята мирише различно – сухо, уморено, на полусън. Когато седнеш, те всмуква в себе си. Когато чувам, че тя идва, не ставам – знам, че допирът ми със земята ще я умилостиви, и дивите й коне няма да минат в галоп отгоре ми. Нейните коне – вече без нея.
Третата е светъл замръзнал мед. Златист кехлибар и златист лед. Златистото сияние на косата й, златистото сияние около нея. Сиянието в нея не е златисто – то е тъмносиньо, с цвета на очите й. Златист лед и син лед. Кожа със снежен цвят. Вдигната глава, вирната брадичка. Трапчинка на брадичката. Осанка на кралица. Мълчание на кралица, която знае, че думите са повече от излишни в нейно присъствие. Имаш единствено правото да й се подчиняваш с достойнство, и правото да й се наслаждаваш. Тя има правото да те обича и го упражнява като всяка кралица – тя умее да обича по кралски и без повече думи от крайно необходимите.
Посрещам я мълчаливо, скланяйки глава в отчетлив жест на почитание - кралиците знаят, че „чест” не е дума, а състояние на духа.
Четвъртата е вино – ту тежко и черно, ту светло рубинено и палаво. Помня смеха й привечер в овощната градината. Няма и никога повече няма да има смях като нейния – искрящ, омайващ, опияняващ. Когато тя се смееше, виното в чашите ни менеше цвета си, смееше се с нея, следваше извивките на смеха й – ту тъмни, в дълбокото, кадифено-черни като тежък мавруд, с червени искрици, ту рубинени, погълнали цялата светлина на зимните дни, белотата на коледните снегове, блясъка на небесните светила, летните огньове и слънчевите зайчета по листата на овошките. Когато тя се смееше, светът се смееше с нея, и животът имаше вкус, и земното притегляне губеше смисъла си.
Посрещам я с усмивка и чаша от младото вино - тя знае мъдростта на смеха, знае вечността на сетивата, знае как животът мени цветовете си, и цветовете се менят един в друг, и че в това е целият му смисъл.
Посрещам жените на живота ми на едно почти забравено селско гробище. Малко по-надолу, в селото, между планината и равнината, е започнало тяхното начало. Тук, най-после събрани заедно, е тяхната вечност.
И те се посрещат една друга. Четири жени, като четирите елемента. Моята кръв, моето начало.Техният край. Тяхното отрицание. Тяхната непречупена смирена гордост. Тяхната ярост. Тяхното мълчание и техният смях. Аз – тяхното продължение.
Целувам им ръка.