Особеното на тая приказка е, че тя не е като другите приказки.Тя не завършва щастливо. Тя даже изобщо няма край.Всеки, който я прочете, може сам да избира какъв да бъде той. Но все пак не бива да забравя, че по нечия могъща воля тази приказка продължава да се повтаря. И до днес!!!
* * *
Живели на света двамина
добри побратими.
И двамата непоправими
били мечтатели.
Научили от стари хора,
че там, накрая на
света, живяла много горда
и зла красавица.
Лицето и - сияйно пладне.
А пещ разпалена -
очите и! Гласът - прохлада.
Снагата - дяволска!
Живеела в незнаен замък.
Вълшебни магове
усилия в стъкло и камък
с години влагали
да сторят непристъпно-труден
двореца приказка,
че плъзнали към него друми
и алчност плиснала
по стръмните стени, но скоро
разбрали смъртните,
ламтящи за богатства хора,
че всичко свършвало
до първия въпрос. Главите
си те загубвали.
На кол се зъбели побити -
за страх на другите.
Желание неудържимо
обзело двамата.
Наяве искали да видят
насън мечтаното.
За страшната мълва и слепи,
и глухи станали.
Не спрели ги молби и клетви...
И пътя хванали...
* * *
Царицата е все така безмилостно
жестока и красива както някога.
Главите на юнаци непомилвани
все още се търкалят там, побратиме,
край крепостния ров. Пак вият кучета -
побратими по залък с лешоядите,
а гарваните стържат - черно-скупчени,
в очакване на кървавите залъци.
На пътя ли намерихме главите си,
ума си в черна яма ли заровихме,
та нашите нозе сега подбити са,
побратиме, от дългото ни ходене
през девет планини, та чак в десетата,
късмета си изгубен да опитаме?
Напусто клеха майките ни - клетите...
Родени сме, побратиме, за скитници...
Но всичкото ни скитане и лутане
не беше ли примамката на вятъра,
накарал ни да зъзнем толкоз утрини
в росата на миража, а, побратиме?
Миражът, неугаснал от годините
на детството с вълшебните му приказки,
в които тя ни гледаше усмихнато
и в замъка при себе си ни викаше.
Усетихме тогава - венценосната
владетелка на огнените магове,
в ръцете си, от никой недокоснати,
сърцата ни да носи към забравата
на своята пленителна измислица,
която с тебе неведнъж сънувахме
и виждахме се в сънищата рицари,
готови за далечното пътуване.
Гласът и бе виновен за безумствата
на детските ни парещи желания,
които подир шлейфа и препуснаха,
побратиме, по пътища забравени
от хората с дебелите им погледи,
богати със желание за тъпкане
с месо и вино, греещи на огъня
зиморничав душиците си кърпени.
Страхът им - грозна, кривокрака вещица,
опита се да скочи през оградата
на белите ни къщи, но го сметоха
и погнаха обратно безпощадните
пазители на детските ни сънища,
от старата магьосница изпратени,
за дългите и трънно-трудни пътища,
които ни очакваха, побратиме.
И ето ни - стоим със теб пред замъка -
величествен, във цялата му приказност.
След дни и нощи в път и изпитания
безкрайно уморени сме. Но стигнахме.
Пред нас сега мечтаната награда е.
Но някъде до нея е секирата.
Зад нас чернеят кучета и гарвани...
Но ние с теб не мислим да умираме.
Вратите зад гърба ни се затвориха.
И нека Бог ни бъде вече стражата.
А туй, що в черна яма с теб заровихме,
сега от неизвестното опази ни.
* * *
Какво е станало тогава със двамината -
едва ли има някой, който може
да ни разкаже. Остарявали годините.
Стои все още там - непревъзмогнат,
накрай света, неотразим и привлекателен,
в стъкло и камък, слънчев и вълшебен,
дворецът чуден. И изпълнени с очакване,
се вият трудни пътища към него.
И често сънищата детски приютяват го.
А там, на трон от бисери, с усмивка,
незнайна, властна и пленителна красавица
все още чака своя храбър рицар.