автор: kauboec

В онзи ноемврийски следобяд аз стоях облегнат на някакъв парапет пред входа на университета и чаках една състудентка да ми върне лекции, които й бях заел незнайно откога. Уговорката беше тя да ми ги остави тук в четири без десет и след това трябваше да отида на семинарните си занимания. И този ден бе навъсено и мрачно зрънце от една дълга нишка от подобни дни. Ноември е досаден и ненужен месец, затова, мисля си, най-добре е хората да заспиват в края на октомври и да се събуждат в началото на декември.
Момиче, в което да се влюбиш






Още с първата минута, в която тя закъсняваше вече разбрах, че ще бъдат поне петнайсет. Това беше напълно естествено за нея. И заедно с нерадостната равносметка, не толкова заради самото чакане, а най-вече от неприятния студ, някак трябваше да запълня мисълта си с нещо за това време. Вчера, днес и онзи ден вече ми бяха омръзнали като теми и неусетно се загледах в преминаващите наблизо хора. Повечето от тях бяха студенти, някои забързани и мълчаливи, други преминаващи от тук за кафе, шумни в своите разговори, обикновени минувачи. Бързо се учудих в каква голяма степен младежите си приличаха относно облеклото – имаше цели групи облечени почти еднакво. Цветовете също се повтаряха. Наблюдението все пак даде полза – разбрах какво непременно не трябва да обличам, ако не искам да участвам в масовки. Странно, защо не го бях забелязал преди – навярно наблюдението не е занимание самотно. Направи ми впечатление също, че тези, които вървят сами се движат много по-бързо. Те се прокрадваха в тълпата като бързи искрици и в една мисъл изчезваха. Не съвсем такова обаче бе онова момиче, което идваше отляво с папка в ръцете си и с една прекрасна бяла шапка. Отдалече си личеше, че е хубава, сигурен бях, че и вървящите срещу нея й хвърляха по някой поглед. Тя също бе студентка – насочваше се към входа на университета и за миг си помислих, че очите й срещнаха моите, но това бе мъничка заблуда.
Погледнах часовника си и установих, че бонус времето, което дадох на колежката си беше изтекло. Най-логично бе да последвам красивото момиче, докъдето коридорите бяха общи и след това -заниманията. Настигнах я лесно и сетне се вмъкнах заедно с нея в асансьора. Оказа се, че и тя е за същия етаж. Имаше излъчване на свенливо момиче. Свенливите лесно ме покоряваха, много по-лесно отколкото ми се искаше. Нямах много време ако исках да я заговоря.
- Можете да си свалите шапката, все пак влизате в храм -ненадейно изтърсих аз обърнат с гръб към нея и очи незнайно защо следящи номера на отминаващия етаж. Тя свали снежно бялата шапка и аз категорично разбрах, че лицето й е още по-красиво.
От тук насетне започнах да долавям, че не е съвсем срамежлива. Леко се засмя и отвърна:
-Аха, храмът на знанието. И с ръкавици ли не бива? - значи беше забелязала вероятно стърчащите им краища от джобовете на якето ми.
Асансьорът спря и от тук започна моята експанзия. За начало успях да я уговоря да дойде на моите упражнения по Еволюционна психология. На тях и двамата не чухме почти нищо, тъй като през цялото време говорихме най-различни неща. След това я отведох в едно прилично кафене на центъра, взех й телефонния номер и накрая я изпратих. Сега не помня какво точно съм й говорил понеже колкото повече я гледах, толкова по-хубава ми се струваше тя, но помня ,че казах, че още от първи курс(а тя бе трети) съм я намирал за една от най-хубавите студентки. Груба лъжа, която тя прие за чиста истина – в този ден аз я виждах за пръв път.
Същата вечер, няколко часа, след като я изпратих тя ми позвъни и ми предложи да излезем на дискотека. Съгласих се, но останах със смесени чувства – нещата се задвижиха прекалено бързо.
Няколко дни по-късно си казах, че точно така е трябвало да стане. Когато се запитах какво е станало с мен единственото, което можех да си отговоря е, че за първи път обичам някого.
Три месеца по-късно всичко започна да се срива необратимо.

Пак издиша дим. Изпухтя струята право към мръсното стъкло и след това се обърна към мен, като впи в напрегнатото ми лице воднистосините си очи, които не харесвах. Докато мъжът ме гледаше имах усещането, че успяваше да вникне отвъд кожата ми-дълбоко в мислите и разума ми.
Бурният вятър навън огъваше невероятно силно клоните на крехката бреза, засадена неразумно близо до прозорците от ниските етажи на сградата. Двата свята, разделени от стъклото, колкото и различни на пръв поглед да изглеждаха, си приличаха-очаквах бурята от мислите, които знаех, че са в главата му всеки миг да ме залеят и бързо да скършат всяка възможна съпротива.
С бързо протягане загаси цигарата в пълния пепелник и приближи лицето си към моето. Не трепнах. Поне не външно.
-Твърдиш, че не си я виждал от миналия вторник. Може би, но защо имаш вид на човек, който крие нещо. Дали ще промени нещо фактът, че съм й баща.
Кашите напоследък ми изградиха умението много малко неща да ме впечатляват, но това определено успя. Кой можеше да очаква, че следователят срещу мен ще се окаже и нейн баща. Разбира се, че щях да продължавам да твърдя, че не зная нищо за нея откакто тя изчезна – малко по-малко тя щеше да му обясни. Вероятно първо за бебето, а след това нямаше как и двамата да забравим за убийството на бившия й приятел. Тогава и баща й щеше да се съгласи, че за момента Испания, където тя наистина беше, не е толкова лошо място.
Няколко минути по-късно излязох от участъка, като в мен вече нямаше никакви съмнения, че съвсем скоро щях да бъда обвинен в убийство. Че продължава да се вижда с него разбрах твърде късно. Твърде късно бе и за него. Едновременното съществуване на двама ни бе страна приумица на съдбата и тя все пак взе мерки единият да напусне. Въпреки всичко случило се не чувствах никакви страхове, в мен нямаше и никакви емоции. Навярно пръст в това имаше и фактът, че тя вече е далеч от мен.
Отвън за втори път се загледах в тънката бреза, с която си играеше вятъра и унесено се върнах назад в мислите си. Както и да е, бързо се отърсих – вече бях приел всичко. Но...имаше нещо, което не разбирах – защо в онзи ноемврийски следобяд бе толкова студено...