автор: divkozel

Този маймуняк някъде се ската.
Усещам го - пише по Ъглите скришом.
Веднъж се беше загубил за десет лета.
В Казанлък го видях и познах - по усмивката.

Дъщерите му бяха вече големи деца -
правилно мислещи и възбуждащо дишащи.
Той им говореше сериозни неща
не защото жена му бе съдия-изпълнител.

Китарата щипеше с два пръста едва,
но тази китара беше способна на изстрел.
Баба му каза: ще видиш, като умра !
Дядо му - бъди личност!

Така суматохата го завъртя,
че нямаше време за стари приятелства.
В огледалото виждаше рошава бяла коса
и изражение на застраховател.

Но ето - сега стихосбирката му чета,
а там за толкова азбучни истини пише...
Знам какво стана, когато баба умря.
Подозирам какво ще е, ако стана личност.