автор: Izabella

Забравих,
колко е безсмислено
да ме спасяваш
от
обичта ми.
Когато
толкова е близо
дишането на звездите.

Не се опитвай
със солени длани
да стоплиш
хоризонта на очите ми.

От закъснели истини
едва ли чувството
ще можем да опазим.

Да помълчим...
преди отново
да пристъпим
към
жаравите,

след нас оставащи.