автор: Opium

съжителствам всекидневно
с хронично пробитото си сърце
от което само можеш да изпаднеш
но няма къде да се приютиш
с хроничното си недоспиване
с хроничната си зависимост
от вещества утоляващи
компенсиращи
замъгляващи
изострящи нервни импулси
с хроничната си памет
от която няма как да изпаднеш
в никакъв случай
но дали това не е дори
още по-страшно и за двама ни
в цялата тази чудовищна
клишираност
от която страдам неизлечимо
и дали няма да слезе ангел
небесен
да се почерни с вината ни
та поне да изсветлеят до зелено
очите ми тъмните
и да бъда някоя непозната вече
безпаметна
анахронична
за да можем някъде пак да се срещнем