автор: elrisha

"Квинтесенцията на салатите!" - не, съжалявам, израза не е мой.
Роди го Неговата гениална мисъл.

Вървяхме по жълтите павета, хванати за ръце. Ръмеше дъжд.
Беше ме извел на първата ни разходка. На първата ни вечеря навън, сред хората. "А ти знаеш ли какво е квинтесенция?" - явно подценяваше умственият ми багаж. Отговорих утвърдително, а той продължи - "...това е Салатата на салатите..." Мислех си колко е хубаво, че ме е хванал за ръка! Пристъпвах бързо и се опитвах да догоня крачките му. Сякаш бях малко дете, уплашено да не се изгуби от големите. - "...има много шунка... яйца.." - дочух сякаш в полусън. Има толкова топла ръка! Голяма и здрава! Дъждът се усили, но това нямаше кои знае какво значение. - "...много са важни пропорциите!..." - притесних се, че са ми свършили цигарите.
Стигнахме! Последва дълъг избор на място и кратък размисъл относно поръчката.
Гледах го. Щастлива съм до него! - "...и в онова заведение бях с две приятелки... толкова много се смяхме! Дори хората наоколо се заразиха от смеха ни..." - сетих се, че не съм чувала този негов смях и ...нещо ме сви в стомаха. Вече не ми се яде. Минах на бира. Сега се уча да пия бира. Почти наизустих и марките. - "...предпочитам тъмната..." - хм, че то пък каква ли е разликата?!...
Исках да се се усмихна, но нещо ми пречеше. Само го гледах с широко отворените си очи. Не знам дали усети тъгата в тях. Най-вероятно не. - "...Развалили са салатата!..." - каква загуба! По дяволите, защо не се усмихвам?!
Странно е усещането на щастие и мъка едновременно. Може би произлиза от онова гадно женско "шесто чувство", което ти подсказва разни нещица и пречи да изживееш мига.
- "Какво ще кажеш да отидеме на кино?" -
А? Какво? А, да, може!
Поне във филмите мечтите се сбъдват. Ще бъде хубав завършек на първото ни излизане...