автор: krissi

(Ако искате четете, аз да си го кажа ,пък....!)

Вървя си значи през необятните и винаги недостатъчно засяти ХУлета тука. Кроткам си внимателно и гледам да не настъпя някоя мравчица, калинка, детелинка, котка или пък, не дай боже, нещо по-голямо. Вървя си, поспирам тук - там, поскубвам си и се заглеждам по разни красоти. От време на време, приближавам някоя красотия, изпръхтявам от удоволствие, размятам гривица одобрително и хайде отново през необятната шир.
Внимателна кобилка съм си аз, романтична до петнисто и любопитна до златисто. Все бавничко, лекичко, никакви тръстове и галопи, никакви скокове и циркаджийски номера, ще речеш не кобилка, а кошутка плаха.
Вчера ли беше, завчера ли, вече не помня,вървя си и гледам, едно бяло, ама съвършено нежно бяло козле насред полето. Стои си и като реди едни нежности, едни приказности, отдалече ме впечетли. Викам си: "Я да приближа, да го погледам и послушам - харесва ми, ще го поздравя това нежно беличкото". Приближавам се и ужас! Като го налетели едни големи тъпоглави мухи, едни зли оси и като го хапят и плюят: "Разпнете го викат, много е даровито това мръсно бялото, как тъй ще ни сенчи това козле, при това диво!" Казвам ви голям вой и рев.... И нали съм кротко същество, реших малко да ги поуспокоя тия хапливите, че току виж изяли беличкото. А то възпитано и умно си мълчи, и само им гледа сеира. Намерих се аз да се правя на помирителка. Леле, като скокнаха: " Ти к'во пръхтиш тука така жизнепомирително и радостно? Не виждаш ли за к'во иде реч, та се бъркаш при нас учените, дипломираните,големите, силните, знаещите, можещите (всеразбиращи величия демек)? Ама как ще видиш, като си един кон! И къде са ти капаците? Я да си ги слагаш веднага! Айде , фъс, разкарай се....!"
И се "фъснах". Ега ти, викам си! Тия са толкова люти, че не видяха дори, че съм кобила. Леле, то злобата и завистта са си направо ослепителна и страшна болест. Добре, че по едно време едно облъче скри козлето от стръвните погледи, иначе направо си го разкъсваха ще знаете.
Мислих го цяла нощ милото! На другата заран, рано,още по роса, тръгнах към онази полянка да видя дали поне копитца са останали или поне опашле. Ай, колко се зарадвах! То милото си беше там цяло целеничко и бяло! Пееше си пак същата красотийка, но вместо меее...(на едно определено място) припяваше беее....! И ония фъркатливите и хапливите (учените демек) бяха пак там, но стояха чинно и странично без вече да кръвохапят. То ръкопляскания, то бисове, ах и ох отвсякъде! И аз замятах гривица одобрително и запръхтях от удоволствие. Умно козле излезе, ама много умно, в интерес на мира, така да се каже!