автор: rainy

Приседнал си до мен.
Тъй както руските мужици. Преди пътуване...
И не за сбогом - не,
(с любими хора не се прощаваш - помня!),
а както ми се случва във живота. Просто временно.

Лек да ти е пътя! Но не знаеш...

На Възкресение съм точно там -
във нощвите, където се замесва хляба ти,
но и козунака за (не)очакван празник.
По Еньовден, на пълнолуние, аз съм феята,
която пропъжда вещиците от разорания ти брод.
Пазим я дълбоко тази тайна -
аз, твоята съдба, и най-желаната от теб жена. Съдбата.
А на Рождество...
На Рождество ти опаковам тишината,
която да послушаш извън всичките подаръци;
която да усетиш, когато ти е празно
и как всичко празно става минало...

...И в един момент ще спреш!
Тогава клетвите на старите ни баби -
онова пустосване ужасно, тегаво,
ще бледнеят като най-бистрия курбан.
Пред тях - онези, твоите.
Онези, които сам би си сторил.
И всичко, всичко от незнание...

А после тихо ще заплачеш.
Не, не така, обикновено,
(познавам сълзите на мъжа у теб)
но точно в тези ще прозре една голяма истина -
как се живее,
как се гледа без зеница в окото.
Тогава, знам - ще ме поискаш.
Просто знам! И не за миг, и временно.
Нищо, че не е сега. Когато...