автор: min4o

Една от срещите ни,
макар дотогава
непозната да беше ти,
проряза дълбоко спомен
в твърдата кора.
А отдавна бе това
и сега,
още по- пагубно красива
ми се виждаш:
като образ на луна,
изплувал на върха на езеро
потапяш мойте мисли
в скръб.
Кога ще видя аз отново
онази небесна красота.
Бледа,
слаба,
но с хубави черти.
Не ме интересува
какво ще каже някой друг.
Аз живея,
аз милея
да те видя поне за сетен път.
И ето те пред мен отново
чувствам:
аз горя
усещам:
  този път може да умра.
Но не мога де се спра
към тебе да вървя.
Бяла нишка
в тъмнина се спуска,
и аз следвам я.
Не знам къде отивам
път назад изобщо няма.
Защо винаги убива
изкушението голямо,
нямаме ли право
и ний да хванем самодива.
Да живея...
има смисъл,
може да е кратко,
но предпочитам сладко
с Кети да прекарам
живота кисел.
...
Но защо обичам те
кажи ми ти-
последен път,
когато се видяхме
ти разкъса ме,
замалко не ме уби.
Така дълбоко нарани ме,
че искам да се видим пак.
Кети,
казах си тогава,
повече
никога...
това не ми се преживява
и знам
на обещанието си
не ще мога удържа.
Как да го обясня:
видя ли те-
просто не мога да се въздържа.
...
Човешка слабост,
Човек искам и аз да бъда...