автор: ognian

Спомням си много есенни дни, в различни страни. В Нигерия има време подобно на есен, което е по-хладният от двата сезона. Тогава се извива вятър, местните жители се обличат с шуби, слагат ушанки. Започват пясъчни бури, всичко побелява от ситен пясък. Когато живеех там, копнеех за истинска есен, с жълти листа, оловно небе и кална земя. В Америка есента е по-разнообразна от българската, защото има повече дървесни видове и цветове.

В нашата част от света есента е кратка и прекрасна. Човек не е подготвен за нея, след слънчевото и вълнуващо лято. Моята есен е тъжна. Това е най-важното за есента. Тя е тъгата на хората, които знаят, че е краят на зеленото великолепие на Божия свят. Не случайно заникът на човешкия живот се нарича есен.

Есента, за която искам да разкажа е зелено-кафява, в началото и сетне неусетно се превръща в кафява и влажна. Започват протяжните, скучни дъждове, които изпълват с чернота късите дни и дългите вечери. Безутешната есен е приятелка на самотата. Като състояние на човешката душа, самотата е най-силна именно през есента. Единствено вечно зелените борове и мури и колебливите, омърлушени есенни цветя се противопоставят на златно-кафявото настъпление на каещите се листа.

Властната гостенка е завладяла безбройните пътеки из любимата ми Плана и превитите от влага и скръб гори по навъсените хълмове, които тихо и примирено очакват настъпващата зима.

Но есента е и острият, странно-уханен въздух привечер, ранният, замайващ залез зад тъмната планина, сладкият мирис на печената тиква, орехите и крушите, които капят неуморно в жълтата трева, бедните, пияни от студ мушици, медът на мокрите кошери, кестените, които мислех, че са ценни камъчета и обичах да събирам в детството си, завесата от дюли, малки слънца, в моят двор.

И червеното вино!

Есента е и в успокоените, слънчеви дни, когато прозрачните склонове се сливат един в друг, и планината е обвита с бляскав, нежен воал, под който хилядоцветните гори искрят, като скъпоценни камъни.

В една есен, преди много години, през гъста джунгла от бодливи храсти се изкачих до големият дъб, могъщ и неизменен знак на близкия хоризонт. Там, в подножието на стареца видях тайнствен, каменен кръст, нечие погребение преди стотици лета.


Осъзнах с детският си ум, че точно това е споменът за отдавна изтлелия, отдавна забравен човек. И аз бях този, разбудил споменът, за което трябваше да изминат векове. В онзи есенен следобед, под мрачният вятър, едно дете се срещна със смъртта и един от символите и.

Обичам октомврийската есен, защото тогава съм роден. Един нереален ден, на рождението ми, когато съм на върха на света и сякаш всички са съгласни с това.

Ден, който е претъпкан с щастие, усмивки и вълнение. Винаги някак неуверено минавам през него и недоверчиво очаквам края му, защото знам, че
щастието е винаги кратко. И то неизбежно свършва в следващата сива утрин на всекидневието, когато се будя с тежка глава.

Да, спомням си и за една древна, отдавнашна есен.

Тогава те видях за първи път.