автор: tot_amon

Мъка ми е, тате! Маската молци я бастисаха!
Дядовата маска, кукерската, тате! Мънистата,

хлопките, рогата пръснати лежат на тавана ни.
Плъхове и мишки лакомо огризват им раните.
Гущери пълзят из двора ни, змии се навъдиха.
Ралото изгни. Кросното - на боклука захвърлено.

Гробището вече рамо във вратата опряло е.
Нощем из дома ни ходят и прескачат се дяволи

бесни. Побеснели кучета върлуват на глутници.
Орляци от врани будят ни във тъмните утрини

изгрева мъглив да срещнем с обеднели обятия.
Псуваме през зъби ближния. Горчи във устата ни.

Прошката - студена пепел, из огнището пръсната,
рови с изгорели пръсти из сърцата ни свъсени.

II

Тъй и не валя - студена и безснежна бе зимата.
Лозето изсъхва, тате, и отива си нивата.

Пуста е софрата, бъчвата в мазето - изпразнена.
Споменът се лута само из главите и дразни ни.

Спомен за трева и злак, за цветове разбеснели се,
спомен за девици млади в светлината на месеца

в нивите да ходят голи като жрици на лятото.
Спомен и за хранен кон, и за гонитба със вятъра...

III

Лудо ми е, тате! Нощем от иконата гледа ме
дядовата маска. Дядо на главата ми сведена

слага я усмихнат - нова, непокътната, кукерска.
"Ралото те чака, хлопките звънят против уроки.

Тръгвай!"- ми продумва.После изведнъж във огнището
въгленче припламва, скрито в пепелта и разискря се.